ФОР
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Egmont Balgariya
- ISBN: 9789542713197
- Переводчик: Вида Делчева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «ФОР». Краткое содержание книги:
Това се повтаря отново и отново с всеки следващ страх. Броя страховете, докато преминават в тишината – десет, единайсет, дванайсет. Накрая Амар докосва екрана за последен път и тялото на Ерик се отпуска. Той примигва бавно, а после се усмихва самодоволно към прозореца.
Забелязвам, че родените Безстрашни, които обикновено толкова бързо коментират всяко нещо, запазват мълчание. Това трябва да означава, че съм прав – този Ерик е човек, с когото трябва да внимаваш. А може би дори е такъв, от когото да се боиш.
+ + +
Повече от час наблюдавам как другите послушници се изправят срещу страховете си, бягат, скачат, насочват невидими пистолети и... някои от тях лежат по лице и плачат. Понякога разбирам какво виждат, какви пълзящи, примъкващи се страхове ги измъчват, но в повечето случаи демоните им си остават лични, познати само на тях самите и на Амар.
Стоя в задната част на стаята и се свивам всеки път, когато той повиква следващия човек. Но накрая оставам последен в помещението – Мая тъкмо приключва, извадена от своята зона на страха, докато седи свита до отсрещната стена, обхванала глава с ръце. Тя се изправя с измъчен вид и излиза от стаята, тътрейки се, без да дочака Амар да я освободи. Той поглежда към последната спринцовка на масата, а после към мен.
– Сега сме само ти и аз, Дървен – казва той. – Хайде, нека да приключваме с това!
Изправям се срещу него. Почти не усещам, когато иглата ме пронизва. Нямам проблем с инжекциите, за разлика от някои от другите послушници, които даже се просълзиха. Влизам в съседната стая и заставам с лице към прозореца, който от тази страна изглежда като огледало. Миг преди симулацията се виждам по начина, по който явно са ме видели другите – прегърбен и прикрит от дрехите, висок, кокалест и окървавен. Опитвам се да се изправя и се изненадвам от разликата, от сянката на сила, която виждам в себе си точно преди стаята да изчезне.
Образите изпълват пространството с детайли – очертанията на града ни, дупките в настилката седем етажа под мен, линията на ръба под краката ми. Вятърът вее в сградата, по-силен, отколкото беше в истинския живот, фучи през дрехите ми толкова силно, че те плющят и се впиват в мен от всички страни. И тогава сградата започва да расте, както си стоя на върха ù, отдалечава ме още повече от земята. Дупката долу се затваря и мястото ù се покрива от твърда настилка.
Свивам се назад, отмествайки се от ръба, но вятърът не ми позволява да отстъпя. Сърцето ми бие все по-бързо и все по-силно, когато осъзнавам какво трябва да сторя – трябва да скоча отново, но този път, без да разчитам, че няма да има болка, когато ударя земята.
Дървена палачинка.
Разтърсвам ръце, стискам очи и изкрещявам през зъби. А после се оставям на напора на вятъра и падам бързо. И се удрям в земята.
Изгарящата, нажежена до бяло болка преминава през мен само за секунда.
Изправям се, отърсвам прахта от себе си и започвам да чакам следващото препятствие. Нямам идея какво ще бъде то. Не съм прекарвал кой знае колко време в обмисляне на страховете си, нито дори в това какво би било да бъда свободен от тях, овладявайки ги. Хрумва ми, че без страх мога да бъда силен, могъщ, неудържим. Идеята ме увлича за момент, докато нещо не ме удря силно по гърба.
А после ме удря отляво, отдясно – затворен съм в кутия, в която има място точно колкото за тялото ми. Шокът отначало предотвратява паниката, вдишвам от ограничения въздух, вторачвам се в кухия мрак и стените започват да ме притискат все повече и повече. Вече не мога да дишам. Не мога да дишам.
Прехапвам устни, за да не заплача – не искам Амар да ме види да плача, не искам да каже на Безстрашните, че съм страхливец. Трябва да мисля, но не мога в тази задушаваща кутия. Стената, опираща гърба ми, е същата като онази от детския ми спомен, когато бях заключван за наказание в дрешника на горния етаж. Никога не знаех колко ще продължи това, колко време ще бъда хванат в капан там заедно с въображаемите чудовища, промъкващи се в мрака, заедно с проникващите през стените ридания на майка ми.
Блъскам отново и отново с ръце по стената пред себе си, после започвам да я дера с нокти, въпреки че в кожата ми се забиват трески. Вдигам ръце и удрям кутията с цялата тежест на тялото си, отново и отново, затварям очи и си представям, че не съм тук, че не съм тук. Пуснете ме да изляза, пуснете ме да изляза, пуснете ме да изляза.