Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Все още стискаше намачкано черно наметало — може би се беше препънал именно в него. Госпожица Темпъл се усмихна доволно, клекна, внимателно го измъкна, после се изправи и го разгъна пред себе си. Нямаше качулка, но иначе щеше да я покрие много добре. Клекна пак, внимателно развърза маската на мъжа и я свали. Ахна. Около очите му имаше нещо като странно клеймо, сякаш към лицето и слепоочията му са били притиснати големи метални очила. Кожата не беше изгорена, но цветът й беше тъмноморав, все едно някой беше изтъркал горния слой. Госпожица Темпъл огледа с погнуса обратната страна на маската. Не изглеждаше мръсна или окървавена. Избърса я в бялото покривало на един стол. Не остана петно. И все пак тя с известно колебание свали своята бяла маска и я смени с червената. После свали белите си роби и се загърна в черното наметало. Нямаше огледало, но чувстваше, че е възвърнала част от увереността си. Натъпка свалените дрехи в бюфета и тръгна към следващата врата.
Беше голяма, явно вход към тези покои, и я изведе право сред тълпа добре облечени гости, които целенасочено вървяха покрай нея по широк добре осветен коридор. Някакъв мъж й кимна, но не спря. Никой не спря — всъщност, изглежда, бързаха. Доволна, че не е привлякла внимание, госпожица Темпъл се вля в движещата се тълпа и се остави тя да я понесе. Внимаваше да държи наметалото затворено, но иначе се забавляваше да оглежда околните. Всички бяха с маски и елегантни вечерни облекла, но изглеждаха различни по тип и възраст. Докато се провираше между тях, някои й кимаха или й се усмихваха, но никой не каза нищо — всъщност никой не говореше, въпреки че от време на време тя мяркаше по някоя очакваща усмивка. Беше убедена, че са тръгнали към нещо, което обещава да е чудесно, но съвсем малко от тях знаят точно какво е то, ако изобщо някой знаеше. Погледна напред и назад и видя, че групата не е чак толкова голяма — четирийсет или петдесет души. Ако се съдеше по каретите пред къщата, това беше само малка част от гостите на празненството. Къде бяха останалите и как си бяха обяснили отсъствието на тази група? И къде отиваха тези? И колко беше дълъг този коридор? Госпожица Темпъл настъпи жената пред себе си — нисичка (тоест със собствения й ръст), с бледозелена рокля и особено изкусна маска, направена от висящи ресни с мъниста.
— Извинете — прошепна госпожица Темпъл.
— Няма нищо — отвърна жената и кимна към господина пред себе си. — Аз пък настъпвам него.
Спряха във фоайето.
— Спряхме — отбеляза госпожица Темпъл, опитваше се да поддържа разговора.
— Казаха ми, че стълбата е доста тясна и трябва да внимавам с токчетата. Строителите никога не се съобразяват с дамите.
— Това е ужасната истина — съгласи се госпожица Темпъл и погледът й се плъзна напред и нагоре: гостите се качваха по вита стълба, направена от лъскав метал.
Сърцето й подскочи. Роже Баскомб — не можеше да е никой друг, позна го въпреки черната маска на очите му — се качваше по най-горната извивка на стълбата и за миг погледна право към нея. Изражението му бе все така резервирано, пръстите му потропваха нетърпеливо по парапета. Той толкова ненавиждаше блъсканицата и тълпите, че тя знаеше, че сигурно е нещастен. Къде отиваше? Къде си мислеше, че отива? В този миг Роже стигна до края на стълбата — тесен балкон — и се скри от погледа й.
Осъзна, че жената в зелено й шепне нещо.
— Съжалявам — отвърна госпожица Темпъл също шепнешком. — Но изведнъж се разсеях от вълнение.
— Много е вълнуващо, нали? — каза жената.
— Да, наистина много.
— Чувствам се като момиченце!
— Сигурна съм, че говорите от името на всички — увери я госпожица Темпъл и добави небрежно: — Не очаквах толкова много хора.
— И аз — отвърна жената. — Но пък те много внимават да скрият групата в по-голямата и самоличността ни да остане в тайна.
— О, разбира се — кимна госпожица Темпъл и смени темата: — Много интересна маска.
— Нали? — усмихна се жената. Вече беше изостанала една крачка, за да може да върви до госпожица Темпъл и да си говорят тихо, без да привличат вниманието на околните. — А аз се канех да ви поздравя за наметалото ви.
— О, много мило от ваша страна.
— Много е театрално — промърмори жената и докосна черната панделка, която обточваше яката и която госпожица Темпъл не бе забелязала. — Прилича почти на войнишко.