Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Той я изгледа изпитателно, реши да не отговаря, бръкна в джоба на фрака си, извади часовник и погледна колко е часът. Прибра часовника, дръпна от пурата и издуха дима.
Госпожица Темпъл отново заговори, колкото можеше по-небрежно:
— Винаги съм смятала, че къщата е елегантна. Но доста… особена.
— Такава е. — Той се усмихна.
Гледаха се. Много й се искаше да го попита за Роже, но знаеше, че не му е времето, особено в нейното странно положение (което тя не разбираше напълно). Това само щеше да породи подозрения. Трябваше да изчака да се озове в една и съща стая с Роже и понеже и двамата щяха да са с маски, да се опита да заговори някого и да му го посочи.
За да се опита да провокира още този подобен на куче мъж, тя плъзна поглед по дъската, а после се втренчи в него, все едно му показваше, че някой не си е свършил работата както трябва. Мъжът погледна думата, лицето му потрепна, той пристъпи към дъската и я избърса с черния си ръкав, после безрезултатно го отупа, за да се отърве от белия тебеширен прах. Мушна пурата в устата си и й предложи ръката си.
— Те чакат.
Тя кимна и пое ръката му — беше доста силна и държеше нейната здраво, дори неудобно, понеже беше много по-висок. Докато слизаха по рампата в мрака, той кимна назад към театъра и каза:
— Не знам защо са ви казали да минете оттам, може и да е най-прекият път. И все пак гледката е впечатляваща, не е каквото очаква човек.
— Зависи — отговори госпожица Темпъл. — Какво очаквате вие?
В отговор мъжът само се изкикоти и стисна ръката й още по-силно. Рампата завиваше точно както предишната и стигнаха до друга врата на приземното ниво. Мъжът я отвори, бутна я в стаята, влезе след нея и затвори. Чак тогава пусна ръката й. Тя се огледа. Не бяха сами.
Стаята беше посвоему противоположност на онази, в която се беше преоблякла, и беше от срещуположната страна на театъра, така че сигурно се използваше за противоположни приготовления — за съвсем различен тип участници. Приличаше на кухня, с каменен под и бели плочки на стените. Имаше няколко дървени маси, също снабдени с каиши, а на една от стените висяха различни окови за крака и яки, явно за да усмиряват борещите се или несвестните. Обаче, странно, една от дървените маси беше покрита с множество бели пухени възглавници, а на възглавниците седяха три жени, всички с маски от бели пера и с бели роби, голите им прасци висяха през ръба на масата, робите едва покриваха коленете им. Бяха боси. Нямаше следа от жената в червено.
Не си говореха — може би бяха млъкнали при нейното влизане — и никоя не каза нищо, когато придружителят й я остави и отиде до една от другите маси, където неговият спътник, другият подобен на куче мъж, тъкмо надигаше една плоска. Двамата се опряха на масата и заоглеждаха поверениците си с видимо удоволствие.
Моментът ставаше все по-неловък. Госпожица Темпъл не тръгна към масата с жените — всъщност на нея нямаше място, а и никоя от тях не се помести, за да й направи. Вместо това се усмихна, потисна неудобството си и започна разговор.
— Току-що видяхме театъра. Наистина е внушителен. Не зная колко души може да побере, но съм убедена, че много — може би дори сто. Идеята за толкова много зрители на такова относително отдалечено място е истинско доказателство за настоящото начинание, по мое мнение. Бих била доволна да бъда част от всичко това, та дори като забава, дори само за тази вечер — тъй като изискаността на сградата със сигурност трябва да отразява работата, която се върши в нея — не сте ли съгласни?
Не последва отговор. Мъжът с плоската излезе. Лицето на другия бе станало още по-червено, ако това беше възможно, и госпожица Темпъл се зачуди дали няма да получи удар, но той само се усмихна. Вратата се отвори, мъжът с плоската пъхна глава в стаята, кимна на мъжа с пурата и се скри. Мъжът с пурата стана, усмихна се на жените — погледите им го следяха внимателно — и тръгна към отворената врата.
— Когато сте готови — каза и излезе. След миг госпожица Темпъл чу характерното рязко щракване на заключване. Единственият им изход беше обратно към театъра.
— Останала си с обувките — каза една от жените, онази най-вдясно.
— Да — каза госпожица Темпъл. Не искаше да говори за това. — Някоя от вас била ли е в театъра? — Те поклатиха глави, но не казаха нищо. Госпожица Темпъл посочи каишите, прангите и нашийниците. — Огледахте ли тази стая? — Те вяло кимнаха. Тя вече съвсем се вбеси. — Той заключи!
— Най-обикновена стая — каза жената в средата и подритна един от кожените каиши, който висеше до крака й. — Сега не се използва за онова.