Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Отиде до гардеробите. Нейните дрехи бяха съсипани, но може би щеше да открие нещо, с което да се покрие. Всичките бяха заключени.
Изведнъж осъзна отчаяното си положение. Ами ако я разкриеха и узнаеха името й? Как щеше да се изправи пред Роже? Сепна се. Роже! Последното, което искаше, беше да попадне под критичния му поглед, самата мисъл за това я изпълваше с ярост. Той я изпълваше с ярост. В този миг тя презираше Роже Баскомб и бе твърдо решена да се измъкне от това ужасно затруднено положение и после, на спокойствие, да се посвети на това да го съсипе напълно. И все пак, дори докато си представяше това съсипване и как се усмихва победоносно, госпожица Темпъл усети бодване на съжаление, на собственическа загриженост за това в какво се е забъркал този глупав мъж — на каква развала, на каква опасност, на какъв скандал, разрушаващ кариери, се излагаше така нехайно тук? Възможно ли бе той да не разбира? Ако някак успееше да говори с него, дали щеше да успее да го предупреди за опасността? Можеше ли поне да отгатне намеренията му?
Отиде до вратата към коридора и я отвори. Огледа се. Едната посока водеше обратно към главния вход, към празненството и директно покрай други гости, прислугата, всички. Щеше да я отведе и до каретите, ако в сегашното си облекло успееше да излезе от къщата, без да я разкрият, разобличат, осмеят или по-лошо. Другата посока щеше да я отведе по-навътре в къщата — и по-навътре в опасността… но и по-навътре в интригата.
Хвърли още един поглед към главния вход и забърза в обратна посока, като пътьом пробваше вратите. Всички бяха заключени. Погледна към дъното на коридора — само още две врати, преди да й се наложи да се върне. Коридорът свършваше с огромно огледало, заобиколено с витражи и колонки, за да прилича на прозорците, които гледаха навън — само че тук гледката беше показно и нарочно обърната навътре. За госпожица Темпъл това беше истинско наказание, защото виждаше отражението си: пребледняла млада жена, спряла пред ръба на разкоша. Удоволствието, което бе изпитала, когато се видя маскирана така, не бе изчезнало напълно, но бе сериозно накърнено от мисълта за опасността, която сякаш бе негов близнак.
Последната врата също беше заключена, но госпожица Темпъл чу зад нея приглушен глас и звуци от движение. Пое си дълбоко дъх и почука.
Гласът спря. Тя се напрегна, но не чу нищо. Почука пак, по-силно, чак кокалчетата я заболяха. Отстъпи назад, тръскаше пръстите си, зачака. Накрая чу тихи стъпки, дръпване на резе и вратата се открехна. Погледна я предпазливо зелено око.
— Какво има? — попита кисел мъжки глас.
— Здравейте — каза госпожица Темпъл с усмивка.
— Какво искаш, дявол да те вземе?
— Да вляза.
— Ти пък коя си?
— Изобел.
Каза името на светицата инстинктивно, от нерви, но какво щеше да стане, ако то я издадеше, ако имаше друга Изобел, за която се знаеше, че е другаде или изобщо не приличаше на нея, някоя дебела пъпчива вечно потна девойка? Окото само примигна, после бързо я изгледа от глава до пети; Присви се подозрително.
— Това не обяснява какво искаш.
— Пратиха ме тук.
— Кой?
— Вие как мислите?
— С каква цел?
Госпожица Темпъл осъзнаваше, че е в коридора от доста време, така че прошепна съзаклятничейки:
— За да се преоблека. — Окото не трепна. Тя погледна настрани, после право в него и отново прошепна: — Не мога да го направя отвън…
Мъжът отвори вратата и се дръпна встрани. Тя се постара да мине по-далеч от него, но той просто затвори вратата и се дръпна още по-далеч. Беше странен — тя предположи, че е слуга, въпреки че не носеше черна ливрея. Обувките му, някога фини, бяха протрити и мръсни. Носеше бяла работна престилка над изключително прости и също толкова износени кафяви риза и панталони. Косата му беше мазна, зализана зад ушите. Беше блед, очите му бяха остри и търсещи, а ръцете му бяха черни, все едно оцапани с туш. Дали беше някакъв печатар? Тя му се усмихна и му благодари. Реакцията му беше да преглътне, ръцете му мачкаха вехтата престилка; дишаше с отворена уста като риба.
Стаята беше пълна с дървени кутии, не толкова дълги и дълбоки като ковчези, но облицовани отвътре с мек филц. Бяха отворени — капаците им бяха подпрени на стената, — но съдържанието им не се виждаше. Всъщност всички май бяха празни. Госпожица Темпъл надникна в една и мъжът й се сопна, в гнева си пръскаше слюнки: