Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Другите кимнаха безизразно, все едно нямаше какво повече да се говори.
— Кое онова? — попита госпожица Темпъл.
Жената се изкикоти. Госпожица Темпъл вече беше чувала този кикот. В каретата. Това беше жената, която позволила на мъжете да й разкопчаят роклята. Госпожица Темпъл погледна другите две — в толкова различни дрехи, на толкова различна светлина — дали бяха Пиратката и Копринената, в чиито очи беше бръкнала? Нямаше представа. Видя, че и те й се усмихват, сякаш въпросът й наистина е много глупав. Пияни ли бяха? Госпожица Темпъл пристъпи напред, хвана брадичката на жената и повдигна лицето й нагоре — тя го позволи, моля ви се, макар и странно пасивно, — после приближи лице до устата й и подуши. Добре знаеше как мирише алкохолът, — особено ромът, и познаваше противното му влияние. Жената беше с парфюм — сандалово дърво? — но имаше още някаква миризма, която госпожица Темпъл не разпознаваше. Не беше алкохол, не беше нищо, което някога бе помирисвала — и освен това миризмата не излизаше от устата на жената (която отново се кикотеше), а отнякъде по-високо на лицето й. Беше някак механична, почти промишлена, но не беше на въглища, нито на гума, нито масло за лампи, нито етер, дори не беше на изгорена коса, въпреки че й се струваше близка до всички тези неприятни миризми, взети заедно. Не можеше да я определи — нито в ума си, нито по тялото на жената — дали беше около очите й? Зад маската? Госпожица Темпъл я пусна и отстъпи назад. Сякаш това беше сигнал за трите жени, защото те скочиха от масата като една.
— Къде отивате? — попита госпожица Темпъл.
— Влизаме — каза тази в средата.
— Но какво ви казаха? Какво ще стане?
— Нищо няма да стане — каза жената отдясно. — Освен всичко, което желаем.
— Очакват ни — каза жената отляво, която не бе проговаряла досега. Госпожица Темпъл беше сигурна, че е жената, която бе със синята копринена рокля.
Те минаха покрай нея към вратата, но тя имаше да ги пита още толкова много неща! Те канени гости ли бяха? Знаеха ли нещо за някакъв хотел? Заряза за момент високомерната си поза и им викна:
— Чакайте! Чакайте! Къде са ви дрехите? Къде е дамата в червено?
И трите се изкикотиха, а третата присмехулно помаха с ръка на госпожица Темпъл, преди да затвори вратата. Настъпи тишина.
Госпожица Темпъл се огледа, целият й кураж се беше стопил. Очевидно, ако беше дръзка, пътят към пълното разследване водеше по тъмната рампа и в театъра. Но тя не беше глупава и добре разбираше, че тази стая и театърът, цялото това празненство — всички с право обезпокоителни — могат сериозно да застрашат както целомъдрието й, така и самата й личност. Въпреки че другите жени, които сигурно знаеха повече от нея, не бяха притеснени. Но пък те можеха да са дори проститутки.
Пое си дъх и се сгълча за тази груба преценка — в края на краищата жените може би не бяха добродетелни, дори може би бяха разпуснати, може би наистина бяха тук чрез някой хотел — кой знае подробностите на чуждия живот? Истинският въпрос беше дали това по необходимост ще доведе до ситуация, с която тя не може да се справи. Колкото до странния театър… поне можеше да подслуша пред вратата. Внимателно я открехна, достатъчно, за да погледне. Светлината изглеждаше същата като преди малко. Трите жени току–що бяха излезли — не се беше колебала повече от минута. Възможно ли беше публиката да е притихнала толкова бързо? Възможно ли беше вече да има някаква ужасяваща драматична картина? Тя се заслуша, но не чу нищо. Запромъква се напред. Все още не чуваше нищо. Спря. Беше стигнала до мястото, където всяко следващо движение щеше да я разкрие на зрителите — а ако на сцената имаше някой, той вече щеше да я е видял. Погледна масата. На нея нямаше никого. Изобщо нямаше никого.
Госпожица Темпъл беше крайно ядосана, макар и облекчена. Но къде бяха трите жени? Дали просто бяха отишли от другата страна? Реши да ги последва, но докато прекосяваше сцената, случайно погледна черната дъска. Със същите печатни букви някой бе написал: И ТЕ ЩЕ БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ.
Без да се бави, тя продължи към първата рампа, слезе по нея и влезе в стаята с гардеробите. И ахна от уплаха.
Пелерината й, роклята, корсетът и долните й дрехи — всички бяха нарязани непоправимо и пръснати по пода. Дори бележникът й беше унищожен, страниците бяха откъснати и разпилени като есенни листа, кожената корица бе надупчена и нарязана. Госпожица Темпъл се разтрепери — и от обида, и от страх. Очевидно я бяха разкрили. Беше в опасност. Трябваше да избяга. Щеше да проследи Роже някой друг път или щеше да наеме професионалисти, хора, които си знаеха работата — яки мъже, които не се лъжеха лесно. Усилията й бяха смешни. И можеха да доведат до гибелта й.