Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Той махна кичур коса от лицето ѝ. Пръстите му бяха студени, но много нежни, дланта му докосна бузата ѝ.
Ерин нямаше думи, с които да го убеди да наруши клетвите си на свещеник.
Нямаше какво да направи, за да събуди жаждата му за кръв като сангвинист.
Имаше само един отговор.
Да го третира като мъж.
А себе си — като жена.
Вдигна глава от камъка, без да откъсва поглед от тъмните очи на Рун. Забеляза внезапния проблясък на страх дълбоко в тях. Той беше уплашен не по-малко от нея, а може би дори повече. Ерин прокара пръсти през гъстата му коса, доближи устни до неговите. Рун затвори очи и тя го целуна. Студените му устни имаха вкус на кръв.
Докато го привличаше към себе си, усети как последните остатъци от съпротивата му изчезват, как твърдите му устни омекват и ѝ позволяват да се доближи още повече до него. Устните му се разтвориха заедно с нейните, напълно естествено, подобно на цвете, отварящо се за новия ден.
Рун се отпусна върху нея и я притисна с тежестта на тялото си.
Може и да беше студен, но нейната топлина беше достатъчна, за да стопли и двамата.
Езикът ѝ намери неговия. Рун изстена, без да откъсва устни от нейните — или може би стонът бе неин. Ерин усети бавното притискане на нещо остро в устата си, подобно на спускаща се метална решетка, но не се дръпна. Езикът ѝ сякаш се наниза на острия връх на трън.
Кръвта ѝ бликна, изпълвайки устата и на двамата.
Но вместо да вкуси желязо и ужас, сетивата ѝ избухнаха със същността на живота, със сладост и изгаряща жега, която помете всякакъв страх. Почти вкусваше собствената си божественост — и искаше още.
Придърпа го по-плътно до себе си.
Той се долепи до нея с обещание за студено желязо и екстаз.
Интензивността на усещането я зашеметяваше. Тялото ѝ не можеше да се сдържи, изви се на дъга под него, екстазът на живота потече помежду им, бърз и ритмичен като сърцето ѝ.
Той отдели устни от нейните, оставайки мъчително близо, но без да я докосва. Дори това леко отделяне я изпълни с болезнена пустота. Рун изстена, сякаш изпитваше същото. Дъхът му погали устните ѝ.
Той се взираше в нея с очи, по-големи и по-тъмни от всеки друг път, изпълнени с намек за онова, което чака в отвъдното.
Вместо да изпитва страх, Ерин сияеше в мрака със собствената си светлина, с топлината на тялото си.
Отметна глава назад и му предложи шията си, предизвика го да пие от горещия извор, желаейки го с всяка фибра на съществото си.
И той прие предизвикателството.
Бодване — отначало леко, опипващо, след което зъбите му се забиха дълбоко.
Жегата потече от нея, стопли студените устни на гърлото ѝ.
Ерин се загърчи под него, изцяло отдадена на удоволствието. Мракът настъпи в периферното ѝ зрение. С всеки удар на сърцето ѝ той я поглъщаше в себе си.
Екстазът изпълваше празнината между ударите — разтърсващо бързи в началото, докато тялото ѝ се отдаваше на чистото усещане. После времето сякаш забави хода си, удоволствието се разшири и стана още по-силно. Ерин зачака сърцето си да спре, за да може да остане завинаги в това чувство. Нищо друго нямаше значение.
Важно бе единствено блаженството.
И тогава бавно я обгърна мека светлина — заедно с любов, каквато не бе изпитвала никога. Любовта, която бе искала от майка си, от баща си, от мъничката си сестра, която така и не бе имала шанс да порасне.
Някъде дълбоко вътре Ерин знаеше, че умира — и беше благодарна за това.
Вдиша тази светлина, сякаш поемаше първия си дъх.
И тогава ги видя.
Майка ѝ стоеше в тунел от светлина. До нея имаше малко момиченце. Ема. Бебешкото ѝ одеялце беше преметнато през ръката ѝ, страната с липсващия ъгъл бе обърната към Ерин. Баща ѝ стоеше зад тях, облечен в старата си червена вълнена риза и джинси, сякаш току-що се връщаше от конюшнята. Той вдигна ръка и ѝ махна да отиде при тях. За първи път от много години тя не изпита гняв, когато го видя, а единствено любов.
Протегна ръце към всички тях. Баща ѝ се усмихна и тя му се усмихна в отговор. Прости му — както прощаваше и на себе си.
Той беше обвързан към своята вяра, а тя — към своята логика.
А в този момент те бяха отвъд вяра и логика.
После тази чиста, невинна светлина се разчупи.
Нахлу студен мрак.
Ерин отвори очи. Рун се беше отдръпнал от нея. Той се претърколи настрани и се облегна на стената, треперейки. Изтри уста с опакото на дланта си. Изтри кръв.
Нейната кръв.
Клепачите ѝ се затвориха. Тя усети острата болка на отхвърлянето.
— Ерин? — Ледените му пръсти докоснаха бузата ѝ.
Тя потръпна от студ и самота, погълната от болката по всичко онова, което беше изгубила.
— Ерин. — Рун сложи главата ѝ в скута си и леко я залюля, ръцете му галеха косата ѝ, спускаха се надолу по гърба ѝ.