Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Тя си заповяда да отвори очи, да го погледне, да изрече невъзможното.
— Върви.
Той я притисна толкова силно, че я заболя.
— Върви — настоятелно повтори тя.
— Ще се оправиш ли?
Рун чуваше ударите на сърцето ѝ. Знаеше, че няма да се оправи.
— Не пропилявай кръвта ми, Рун. Не позволявай да съм я дала напразно.
— Съжалявам — промълви той. — Не можех...
— Прощавам ти — задъхано изрече тя. — А сега върви.
Той скъса верижката на кръста си и го постави върху гърдите ѝ. Тя усети тежестта му върху сърцето си. Беше топъл.
— Нека Бог да те закриля — прошепна ѝ. — Тъй като аз не успях.
Положи я на мръсния каменен под, зави я с расото си и я остави.
61.
Рун продължи лова.
Кръвта на Ерин пулсираше топла и силна във вените му. Животът ѝ пееше в него. Никога не беше чувствал такава сила в крайниците си. Можеше да тича вечно. Можеше да победи всеки враг.
Краката му летяха над каменния под, сякаш без да го докосват. Бързо и още по-бързо. Въздушни пръсти милваха бузите му, развяваха косата му.
Дори в този екстаз скърбеше за Ерин. Тя бе дала всичко за евангелието. И за него. Познанията ѝ, състраданието — сега те чезнеха назад. Неговият мрак трябваше да умира сега на каменния под, не нейната светлина.
Нямаше да пропилее жертвата ѝ.
Оплакването трябваше да почака.
Мускусната миризма на вълка бележеше следата пред него. В нея той четеше всяка тежка стъпка на чудовището, надушваше всяка капка кръв, дори докато създанието се възстановяваше и капките ставаха все по-малки.
Нямаше да му избяга.
Щеше да ги намери. Щеше да вземе книгата. За да почете жертвата на Ерин.
Тя нямаше да бъде забравена нито за един ден от безбройните, които му предстояха.
Джордан тичаше през тунела и търсеше Ерин.
Леополд го следваше по петите.
Двамата си бяха пробили с бой път през първата вълна стригои, за да се доберат до този тунел. Джордан се надяваше, че Ерин и Рун са настигнали Батори и са взели книгата.
След всички тези ужаси и кръвопролития искаше просто да се прибере у дома.
А когато си представяше дом, си представяше и лицето на Ерин.
— Ето там! — каза Леополд и посочи. По-острото му зрение бе забелязало тялото, проснато покрай стената на тунела.
„Само да не е Ерин. Само да не е Ерин.“
Джордан се втурна напред и изпревари като никога досега сангвинист. Лъчът на фенерчето му се насочи към неподвижната фигура.
„О, не...“
С бучащи уши той падна на колене до нея и незабавно посегна към шията ѝ, за да провери дали е жива. Кожата ѝ беше студена, но Джордан долови съвсем слаб пулс.
— Жива е — каза той на Леополд.
— Но на косъм.
Младият монах коленичи и разтвори палтото на Ерин. Бялата ѝ риза беше почервеняла от кръв до кръста. Леополд извади мехлем от гънките на расото си. Когато отвори кутийката, Джордан забеляза, че съдържанието ѝ вонеше като мазилото, с което Надя беше третирала раните му от ухапвания.
Но дали това щеше да е достатъчно?
Леополд изрече напевно молитва на латински, докато мажеше раната на Ерин.
Джордан гледаше със затаен дъх. Целият се тресеше.
Само за няколко секунди кървенето намаля и накрая спря напълно.
Ерин обаче лежеше в безсъзнание, бяла като призрак на фона на тъмния камък.
Леополд огледа ръцете и краката ѝ, търсейки други ухапвания.
— Има рана само на шията.
Джордан свали палтото си и я зави с него, за да я стопли. Започна да разтрива студените ѝ ръце.
— Ерин?
Клепачите ѝ потрепнаха, сякаш сънуваше, после бавно се повдигнаха.
— Джордан?
— Същият. — Той погали ледената ѝ буза. — Ще се оправиш.
Устните ѝ се извиха едва забележимо.
— Лъжец.
— Никога не лъжа—заяви той. — Скаут съм, забрави ли?
Но всъщност лъжеше. Тя изобщо нямаше да се оправи.
Леополд се пресегна към Джордан и докосна едно ухапване на ръката му, което слабо кървеше; беше го получил от един от слугите на Распутин и раната се беше отворила отново по време на борбата в базиликата.
— Каква е кръвната ти група?
— Нулева положителна. Универсален донор. — Сърцето на Джордан подскочи и той се обърна към монаха. — Можеш ли да ѝ прелееш кръв направо от мен?
Леополд извади медицински пакет от джоба си, като мърмореше инструкции. Ръцете му се движеха невъзможно бързо — разглобиха спринцовка, закачиха към нея тръба и поставиха втора тръба в другия край.
Докато младият монах работеше, Джордан галеше косата на Ерин. Ръцете му се задържаха на челото ѝ, на бузите.