Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Разбрах го за миг, а после се обърнах, за да застана до него лице в лице с тълпата. С вдигнати длани започнах да ги моля и усмирявам, да им крещя да прекратят боя.
— Когато се втурнах напред да спасявам човека, си представих как тълпата се разделя и се вслушва в гласа ми. Камъните щяха да паднат от ръцете на усмирените мъже. Тълпата, покорена от красноречието и храбростта ми, щеше да се разпръсне, свела очи засрамено. Дори и сега, когато си припомням онзи момент и опасността, понякога се отдавам на мечтателното видение как гласът и очите ми променят душите им и онзи кръг на омразата отстъпва унижен и опозорен и сюрията се разпръсва. Вместо това обаче тълпата се поколеба само за миг, а после настъпи отново към нас, обзета от ревящ, съскащ, кряскащ, кипящ гняв, и ние бяхме принудени да се борим за живота си.
По ирония числеността на нападателите работеше в наша полза. Бяхме в клопката на неудобно L-образно пространство, образувано от наблъсканите една в друга коли. Мелето ни обкръжаваше и изход нямаше. Но смазващият им брой затрудняваше действията им. Върху нас се сипеха по-малко удари, отколкото ако имахме насреща си не толкова много хора, а в своя гняв нападащата тълпа често улучваше по някой от своите.
И може би гневът им наистина донякъде се смекчи, забелязах някаква неохота да ни убият, въпреки настоятелното желание да ни причинят болка. Тази неохота ми е позната. Виждал съм я в много изпълнени с насилие светове. Не мога съвсем да я обясня. Като че груповото съзнание на тълпата притежава някаква колективна съвест и точният призив в съвсем точния момент може да отклони убийствената омраза от жертвата. Сякаш тълпата точно в този решителен миг иска да бъде спряна, иска да я възпрепятстват от най-ужасното насилие. И в този миг на съмнение един-единствен глас или юмрук, издигнат срещу натрупващото се зло, може да е достатъчен да я отклони. Виждал съм го в затвора, където мъже, решени да изнасилят групово някой затворник, могат да бъдат спрени само от един глас, който събужда срама им. Виждал съм го и на война, където един силен глас може да отслаби и смрази изпълнената с омраза жестокост, с която измъчват заловен пленник. И може би го видях през онзи ден, докато двамата с нигериеца се борехме с тълпата. Може би странността на ситуацията — бял мъж, гора, който се моли на хинди за живота на двама чернокожи — ги въздържа от убийство.
Автомобилът зад нас изведнъж изрева и оживя. Грамадният шофьор бе успял да го запали. Той форсира мотора и започна внимателно да завива и да се отдалечава от мястото. Ние с пътника бавно заситнихме подир колата, когато тя се вряза в тълпата. Измъкнахме се, като разбутвахме мъжете и извивахме ръцете им, докато се опитваха да ни сграбчат за дрехите. Шофьорът се пресегна назад, отвори задната врата и двамата скочихме вътре. Натискът на тълпата затръшна вратата. Двайсет, петдесет ръце забарабаниха, удряха, пляскаха и думкаха по колата. Шофьорът потегли и запълзя към „Козуей“. Най-различни снаряди — чаши за чай, кутии с храна, десетки обувки — се сипеха върху нас. После се освободихме и се устремихме по оживената улица, като гледахме през задното стъкло дали не ни следят.
— Хасаан Обикуа — произнесе пътникът до мен и ми протегна ръка.
— Лин Форд — отвърнах, стиснах ръката му и за пръв път забелязах колко злато носи той. Имаше пръстени на всеки пръст. Някои бяха украсени със синьо-бели, блещукащи диаманти. Инкрустиран с диаманти златен „Ролекс“ свободно опасваше китката му.
— Това е Рахим — кимна той към шофьора. Грамадният на предната седалка погледна през рамо и ми се усмихна широко. Той обърна очи в молитвена радост към оцелелия и отново се загледа напред.
— Дължа ви живота си — каза Хасаан Обикуа с невесела усмивка. — И двамата ви го дължим. Онези там щяха да ни убият, няма съмнение.
— Извадихме късмет — отвърнах, вгледан в кръглото му здраво лице. Започваше да ми харесва.
Образът му се оформяше най-вече от очите и устните. Очите му бяха необикновено раздалечени и големи, което придаваше нещо змийско на погледа, а изумителните устни бяха толкова пълни и с такава разкошна форма, че сякаш бяха предназначени за много по-голяма глава. Зъбите му бяха бели и равни отпред, но всички останали и от двете страни бяха със златни коронки. Рококо извивките в краищата на широкия нос разширяваха деликатно ноздрите му, сякаш той непрекъснато вдъхваше приятно опияняващи аромати. Широка златна обеца, биеща на очи под късата му черна коса и на фона на синьо-черната кожа на врата му, висеше на лявото му ухо.