Пътят на дракона

— Наистина ли не разбираш? — попита Басрахип.

Вървяха по тясната тухлена пътека, която водеше към храмовия кладенец.

— Праведния слуга — каза Гедер. — На практика всеки от вас го притежава. Ако не се криехте тук, а живеехте с другите хора, щяхте да отсъждате кога един търговец лъже за разходите и цената. Или кога последователите ви имат задни мисли. А животът в кралския двор… Боже, като си помисля какви неща бихте могли да свършите там.

— Точно затова се крием — каза Басрахип. — Винаги, когато сме се намесвали в светските дела, резултатът е бил един и същ. Мечове и огън. Онези, които не са докоснати от богинята, живеят в лъжи. За тях нашите гласове са като предизвестена смърт. Богинята има много врагове и всички те са безмилостни.

Гедер ритна едно камъче и то се търкулна пред тях. Жегата притискаше главата и раменете му.

— Но нали сте планирали да се върнете в света — изтъкна Гедер. — Ти спомена, че чакате подходящия момент.

— Така е — отвърна висшият свещеник. Стигнаха до кладенеца — обточена с камъни дупка в земята с въже, вързано за прът, забит отстрани. — Ще го направим, когато бъдем забравени.

— Значи сте можели да го направите по всяко време през последното столетие — каза Гедер, но висшият свещеник продължи, сякаш не го е чул:

— Когато раните от старата война заздравеят и светът стане безопасно място за нас, тогава Тя ще ни даде знак. Ще отдели чистото от нечистото и с това ерата на лъжите ще свърши.

Басрахип клекна, хвана въжето и започна да го тегли. Кофата беше медна, отдавна зеленясала от съприкосновението с водата. Басрахип я вдигна да отпие, струйки се стекоха от ъгълчетата на устата му. Гедер се размърда неспокойно до него. Висшият свещеник остави кофата и изтри устни с опакото на ръката си.

— Нещо безпокои ли те, милорд?

— Ами… не, нищо.

Широката усмивка беше хладна. Тъмните очи го преценяваха.

— Чуй ме, лорд Палиако. Чуй гласа ми. Можеш да ми имаш доверие.

— Аз само… Може ли да пийна вода?

Басрахип вдигна кофата. Гедер я хвана с две ръце и отпи бавно. Водата беше хладна, имаше вкус на камък и метал. Върна кофата на Басрахип, а той я задържа за миг над черната дупка, преди да я пусне вътре. Въжето се хлъзна след кофата. Плисъкът беше по-силен от очакваното.

— Можеш да ми имаш доверие — повтори висшият свещеник.

— Знам — каза Гедер.

— Можеш да ми кажеш. Нищо лошо няма да последва от това.

— Какво да ти кажа? Тоест, не съм сигурен, че знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш — каза мъжът и тръгна назад към храма. Гедер побърза да го настигне. — Защо дойде да търсиш Синир Кушку? Какво те привлече насам?

— Ами…

— През вековете и други хора са ни намирали. Случайно. А ти дойде да ни търсиш. Какво е онова, което те тласна насам?