Пътят на дракона

Дните след пристигането му в храма бяха изумителни, богати и смущаващи като сън. Първите два Гедер прекара в големия вътрешен двор между храма и крепостния зид с портите. Дузина дългокоси и брадати свещеници със светли раса седяха в полукръг пред него, докато той чертаеше карти и се мъчеше да обобщи и преразкаже столетия история. Задаваха му въпроси и той твърде често изпадаше в неудобната ситуация да признае невежеството си. Как са били определени границите на Астерилхолд и Северобреж? Кой има претенции към островите южно от Биранкор и западно от Лионеа? Защо първокръвните са съсредоточени в Антеа, синаите в Принцеп С’Аналде, тимзините в Еласе, а тралгуните и дартините си нямат своя ясно обособена земя? Защо казват на тимзините „буболечки“, на картадамите — „звънливци“, а на ясурите — „грошари“? Първокръвните имат ли си прякор и кой ги мрази?

Изглежда, бяха особено заинтригувани от тимзините. Поне по този въпрос Гедер знаеше доста. Унизително бе да признае големите бели петна в познанията си, но пък жаждата на смуглите мъже за информация правеше унижението поносимо. Дори приказките и вицовете посрещаха като откровения.

Откри, че е започнал да им разказва за собственото си минало. За детството си в Сламенкърш. За баща си и за двора в Камнипол. За Ванайската кампания, как беше приключила, за наемническия бунт в столицата и за пътуването си през Кешет.

Когато слънцето напече непоносимо, свещениците изнесоха сгъваема тента, забиха дебелите колове в земята и я опънаха да му пази сянка. Тентата се издигаше зад гърба му като гигантска ръка. Изкараха навън и широки керамични саксии с мокър пясък, който да охлажда кратуните с вода. Гедер се подкрепяше с ивици осолено козе месо, подправено с кимион, и говореше до прегракване. Лекцията приключи чак когато слънцето се хлъзна зад планинските върхове и откъм храма прозвуча хрипливият като кучешки лай призив за молитва. Слугите на Гедер му вдигнаха бивак на двора и легнаха да спят на земята до палатката му. А после, на третия ден, докато Гедер се опитваше да изкара някакъв що-годе приемлив звук от прегракналото си гърло, Басрахип — или басрахипът, продължаваше да се чуди Гедер — дойде при него и му даде знак да го последва. Поведе го по каменно стълбище, загладено като стъкло от кожените подметки на поколения свещеници, сетне продължиха по широк проход, който приличаше колкото на коридор, толкова и на пещерно устие.

Гедер бе очаквал да види красиво обработен камък, шедьовър на каменоделското изкуство, но в коридорите нямаше и следа от намесата на чук и длето. Всичко тук беше с естествен произход, сякаш планината е знаела, че някой ден ще стане дом за тези мъже. Фенери от хартия и пергамент стояха в малки стенни ниши и хвърляха светлината си по пода и куполообразните тавани. Във въздуха се усещаше силна миризма, която Гедер не успя да разпознае — отчасти на изпражнения, отчасти на някаква подправка. И беше много горещо, много задушно. Сякаш след безброй завои коридорът се разшири и висшият свещеник спря.