Пътят на дракона
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: Кинжалът и монетата #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-345-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Джордж Р. Р. Мартин
Беше загубила. Толкова надежди, толкова планове — а беше загубила. Бяха дали договора й на друг, а нея бяха свели до глупава и грозна нечистокръвна повлекана, която реве до забрава в някаква уличка. Как изобщо й беше хрумнало, че може да победи? Къде й е бил умът?
Когато първият пристъп отмина, Ситрин се изправи. Изтри с ръкав носа и очите си, изтупа прахта от роклята си и тръгна към къщи. Унижението шепнеше в ухото й. Колко беше споделил Кахуар с партньорите си? Беше ли се похвалил, че й е влязъл под полата? Онзи дърт синайски наемник сигурно бе разполагал с подробно описание на всяка част от тялото й, преди тя да влезе в стаята. Кахуар беше знаел какво ще направи Ситрин още преди тя да го е замислила. Беше ли предупредил прислугата си да не пречи на среднощната й разходка до кабинета му? Бяха ли я наблюдавали от сенките, бяха ли се присмивали на глупавото момиче, което се има за много умно?
Наближи банката и чу през вратата гласовете на охраната — Маркъс, Ярдем и новата картадамка. Не се смееха, не бяха ядосани. Лалетата скланяха глави на вятъра, цветовете им разтворени докрай, прецъфтяващи, почернели в основата. Искаше й се да влезе, но ръката й тежеше като олово и не се вдигаше към вратата.
Стоя там сякаш часове, събирайки сили да отиде при единствените хора, които би могла, с уговорки, да нарече свои приятели, свое семейство. Свои служители. Искаше й се Ярдем Хейн да излезе и да я види. Искаше й се Кари да се приближи по улицата. Или Опал да се надигне от морския си гроб и да я удуши — тук и сега.
Качи се по стълбите. Съблече роклята си и седна на леглото по долна риза. Потта й нито засъхваше, нито я охлаждаше.
Беше загубила. Продължаваше да й се струва невъзможно, нелогично. Не можеше да го повярва. Беше загубила. Поне истеричният плач беше отминал. Болката също се беше махнала, макар Ситрин да имаше смътното чувство, че само се е оттеглила за почивка и дреме като котка след успешен лов. И че ще се върне. За момента обаче не чувстваше нищо. Чувстваше се мъртва.
Беше загубила. А ревизорът идваше.
Слънцето се влачеше в широка дъга по небето. Ситрин седеше. Звуците откъм улицата се промениха, замаяният от жегата трафик се преля в по-енергичните и бодри шумове на вечерта. Пишкаше й се, но това можеше да почака. Откъде изобщо се беше взела влага в нея след толкова пот и сълзи? Ала тялото й явно си имаше свой график, със или без нейното одобрение. Когато усети, че не може да стиска повече, Ситрин взе нощното гърне и го използва. След като вече се бе размърдала, й стана по-лесно. Смъкна долната риза през главата си и я захвърли на пода. Облече тънка рокля с бродерия, изтича по стълбите и излезе на улицата, без да заключва вратата.
Всички прозорци на кръчмата бяха отворени да уловят морския бриз. Свещите и фенерите не бяха запалени заради жегата и помещението тънеше в сумрак, макар слънцето още да грееше. Ситрин познаваше келнерката — момиче с широко лице и черна коса до раменете. Миниатюрно кученце подскачаше нервно в краката на момичето. Ситрин тръгна към масата в дъното, масата, на която сядаше винаги. Там, зад опърпаното перде, имаше някой.
Кахуар Ем.
Ситрин събра сили и продължи напред. Седна срещу него. Хлабав капак се удари два пъти в рамката на прозореца и не потрети. Мъжът я гледаше с изражение меко и съпричастно. На масата пред него имаше преполовена халба бира.
— Добър вечер.
Тя не отговори. Кахуар цъкна с език.
— Надявах се да ти предложа нещо за хапване, бутилка вино. Извинение. Губернаторът можеше да ти го съобщи и по друг начин, по-щадящ.
— Не искам нищо от теб — каза тя.
— Ситрин…
— Не искам нито да те виждам, нито да те чувам повече, докато съм жива — продължи тя, всяка дума — хладна, ясна и обмислена. — Ако пак ме наближиш, ще накарам капитанът на охраната ми да те убие. И той ще го направи.
Изражението на Кахуар се втвърди.
— Разбирам. Признавам, че съм разочарован, магистра. Имах по-високо мнение за теб.
— Ти си имал по-високо мнение за мен?
— Да. Не мислех, че си от жените, които изпадат в истерия и правят сцени. Но явно съм сбъркал в преценката си. Нека ти припомня, че ти сама дойде в леглото ми. Че сама реши да ме шпионираш в собствения ми дом. С какво право ме виниш, че съм го предвидил и съм взел предпазни мерки?