Пътят на дракона

— Предвид това, както и поради по-високите годишни такси — продължи губернаторът, — с искрено съжаление се налага да отхвърля вашата оферта, магистра Ситрин.

— Разбирам — каза Ситрин. Чуваше гласа си отдалече, сякаш говори някой друг, а не тя. — След като състезанието приключи и победителят е известен, мога ли да попитам какви условия е предложил господин Ем?

— О, касае се за съдружие — побърза да я поправи синаят. — Не е само неговият клан. Офертата ни е обща, моя и негова.

— Не виждам необходимост да навлизаме в подробности — каза Кахуар Ем, като все така избягваше погледа й. Опитът му да й спести по-нататъшното унижение беше дори по-лош от злорадството на наемника.

— Е, детайлите така или иначе ще станат широко известни — каза губернаторът. — Понеже ви уважавам, магистра Ситрин, ще отговоря на въпроса ви. Годишните такси в офертата на господата са десет процента без гаранция и четиринайсет с гаранция.

Тези числа бяха погрешни. Погрешни бяха. Трябваше да са шестнайсет и деветнайсет, а не десет и четиринайсет. Офертата, която Ситрин беше намерила в кабинета на Кахуар, беше капан, и тя се беше хванала в него.

— Благодаря ви, милорд губернатор — каза Ситрин и кимна. — Холдинговото дружество ще оцени по достойнство искреността ви.

— Дано решението ми не породи лоши чувства — каза губернаторът. — Медеанската банка е нова за нашия град, но вече се ползва с уважението ни.

— Никакви лоши чувства, уверявам ви — каза Ситрин. Предвид празнотата в гърдите й беше чудо, че думите й не изкънтяха на кухо. Всичко това не можеше да е истина. — Благодаря ви, че ми го съобщихте лично, а сега ми позволете да се оттегля. Предполагам, че с господата имате да обсъдите доста неща.

Всички се изправиха, когато тя стана, а губернаторът взе ръката й в потната си длан и я вдигна към устните си. Ситрин удържа нужната усмивка — примирение от поражението, поръсено с щипка самоирония и мъдрост, — маска на жената, в която неуспешно бе пожелала да се превърне. Поклони се на синайския наемник, после и на Кахуар Ем. Празнотата в гърдите й се размести и на нейно място разцъфна нещо болезнено.

Напусна с бавна стъпка стаята, слезе по стълбището, прекоси просторното фоайе и излезе на площада. Небето белееше, горещият вятър погали страните й като дъх. Подмишниците й бяха влажни, пот се стичаше по гърба и по вътрешната страна на бедрата й. Тя постоя няколко минути на стълбите, объркана, сащисана. Изобщо не трябваше да е тук. Трябваше да се върне в двореца. Имаше неща за уточняване, договорите трябваше да бъдат подписани и подпечатани пред свидетели. Изобщо не трябваше да е тук, навън под палещото слънце. Трябваше да е вътре.

Първият хлип беше като напън за повръщане — внезапен, неконтролируем, силен. „Не тук — помисли си тя. — О, Боже, ако ще рева, нека не е тук, където целият проклет град ще ме види.“ Дълги, бързи крачки, които изпъваха роклята в борба за всеки сантиметър. Стигна до лабиринта от по-тесни улици. Зърна една пресечка, хлътна в нея, затича се към едно потънало в сенки кьоше и клекна на прашните павета. Повече не можеше да удържа хлиповете, затова затисна устата си да ги приглуши.