Пътят на дракона

Гедер

Висшият свещеник — Басрахип или басрахипът, трудно беше да се каже — се облегна в стола си от метал и кожа. Потърка челото си с пръсти. Пръстите му бяха дебели и силни. Наоколо съскаха и примигваха свещи, димът им пълнеше стаята с миризма на горяща лой. Гедер облиза устни и каза:

— Първият ми частен учител беше тралгун.

Басрахип сви устни, погледна го и поклати широката си глава. „Не.“ Гедер обузда радостта си и пробва отново.

— Научих се да плувам в морето.

Широката глава се поклати бавно. „Не.“

— Като малък си имах любимо куче. Хрътка. Казваше се Мо.

Усмивката на висшия свещеник беше почти блажена. Зъбите му изглеждаха неестествено широки. Мъжът вдигна дебел пръст, посочи към гърдите на Гедер и каза:

— Да.

Гедер плесна с ръце и се засмя. Не за пръв път висшият свещеник правеше тази демонстрация, но пак беше забавно и изумително. Без значение каква беше лъжата и с какъв тон я изричаше Гедер, как модулираше гласа си или с какъв език на тялото я придружаваше, едрият мъж неизменно отгатваше кое твърдение е истина и кое — лъжа. Не сбърка нито веднъж.

— И го правите с помощта на вашата богиня, така ли? — каза Гедер. — Защото никъде не се споменава за това, а аз изчетох сума ти книги по въпроса. Там пише, че Праведния слуга е бил създаден от Морад, точно като тринайсетте раси и драконовите пътища.

— Не. Ние сме били тук още преди драконите. Когато великата паяжина била опъната и звездите били закачени на нея, богинята вече я е имало. Синир Кушку бил нейният дар за верните. Когато дошъл големият срив, драконите се уплашили от нейната сила. Те воювали помежду си, защото всеки искал Синир Кушку за себе си, като приятел и патрон. Великият Морад се престорил, че иска да сключи съюз, но богинята познала измяната в сърцето му. Довела ни тук, на сигурно място далеч от света и неговите боричкания, да чакаме, докато дойде времето да се завърнем.

— Това няма нищо общо с нещата, които съм чел по въпроса — каза Гедер.

— Съмняваш ли се в мен? — попита Басрахип. Гласът му беше тих, спокоен и с онази странна пулсация, която обагряше всичко казано от него.

— Не, изобщо — каза Гедер. — Удивен съм! Цяла ера преди драконите? Никой не е писал за това. Поне аз не знам някой да е писал.

Извън малката каменна стая звезди блестяха в небето, а полумесецът на луната галеше с бледия си светлик каменния водопад. Прозирният мрак палеше въображението и Гедер си представи как исполинският каменен дракон над крепостния зид помръдва и обръща глава. Странните зелени щурци, с които беше пълен храмът, пееха в хор. Гедер опря длани на коленете си и се ухили.