Кръвно отмъщение

— Как така ги взимате? — възмути се Грязнов. — Къде ги взимате? Вие и затвори ли си имате към вашата комисия?

— Слава! — прекъснах го аз. — Те си имат всичко. Нали така, господин полковник?

— Те ще бъдат на специален режим в Лефортово — каза Рогозин. — Успокойте се, майоре, успокойте се. Не знаете всичко, а аз нямам време и пълномощия да ви запознавам със състоянието на нещата. Готви се сериозна операция…

— Но трябва да имате предвид — забелязах аз, — че Бейби има източник в прокуратурата. Едва ли ще може да научи нещо от Лефортово.

Рогозин се усмихна.

— Ще го имаме предвид — кимна той. — Хайде, Свишчов.

Те решително излязоха от кабинета, а Грязнов веднага се хвърли към телефона. Той вдигна на крака някакви служби в московската криминална, за да пресрещнат незабавно специалния автомобил от Ногинск, който се движи към Бутирка по служебен маршрут, и да го пренасочат към следствения изолатор на Матроска тишина.

— Безполезно е — каза Меркулов. — Все едно, ще ги намерят и ще ги вземат.

— Нищо — злорадо изсумтя Грязнов. — Нека потичат.

— Какво става, Костя? — попитах с раздразнение. — Какви са тези изпълнения? Кой е този Рогозин и защо се разпорежда?

— Мислех, че вече си разбрал — уморено каза Меркулов. — Нали ти казах, трябва им Бейби.

— Но защо начело на всичко е никому неизвестният Рогозин?

— Вероятно все пак е известен на някого — възрази Меркулов. — Работи под патронажа на високопоставени особи, сплашил ги е с тайната на Бейби и подрива ръководството на колегията на Съда.

— Ами вие, Константин Дмитриевич, защо си мълчите? — запита с подозрение Грязнов. — Това си е живо нахалство.

— Нахалство е — кимна Меркулов. — Слава, драги, още ли не си разбрал, че цялата политика се прави от нахални хора?

— Не разбирам, Костя — обадих се аз. — Ами ти? Измиваш си ръцете, така ли? Ти също си член на тази комисия.

— Бях. — Костя се усмихна печално. — Изгониха ме на оперативното съвещание тази сутрин.

Ние замълчахме потресено.

— Нещо си оплескал ли? — попитах аз.

— Нищо не съм оплескал — каза Меркулов. — Политиката на комисията претърпя изменения.

— И сега какво?

— Сега те ловят Бейби — каза Меркулов с въздишка, — а аз се връщам към непосредствената си дейност. Да бяхте чули как ми благодаряха днес за извършената работа.

— Сигурно ще ти дадат почетна грамота — предположих аз. — С автограф от президента.

— Стига де — каза Меркулов. — Честно казано, изпитах огромно облекчение. Във всеки случай сега на никой няма да му дойде наум да ми предлага поста на генерален прокурор.

— Ай-ай-ай — поклати с досада глава Грязнов. — А пък ние така се надявахме!

— Прекрасно — казах. — Но не ти ли се струва, другарю заместник генерален прокурор, че работата изобщо не е в Бейби. Че тези момчета са опасни за някого на върха? И че целият този прословут „капан“ има съвсем други цели?