Бляскавият двор [bg]

Отново увих картината и той ми помогна да я привър­жа отзад към седлото на Бет. Не беше идеално за пренасяне, но изпитвах увереност, че платното няма да се скъса. Малко тръскане нямаше да му навреди осо­бе­но.

С Бет потеглихме обратно по черния път към Кейп Триумф. Луната в първа четвърт не ми помагаше осо­бе­но да се ориентирам и се радвах, че това беше отъп­кан и често използван път. Когато стигнах до покрайнините на града, в крайна сметка го заобиколих. Да отделя допълнително време, ми се струваше по-добър избор, отколкото да ме разпознаят.

Пътят на север беше по-тесен, отколкото онзи на юг, заобиколен от гъсти гори, заради кое­то пътят беше още по-тъмен. Знаех, че е доб­ре да се движа бавно, в случай че се натъкна на незабелязани препятствия, но започвах да се безпокоя заради отминаващото време. Сигурно вече беше след полунощ, а все още ми предстое­ше много път – да не говорим за подписването на документите в Кейп Триумф. Имаше само още няколко свидетели в процеса. Не знаех след колко време трибуналът ще вземе решение. Възможно беше документите да преобърнат присъдата. Знаех обаче, че понякога, осо­бе­но за еретиците, наказанието се изпъл­няваше веднага. Не можех да губя време.

Пришпорих горката уморена Бет в силен галоп. При всичките ми хвалби, че съм страхотна ездачка, това, кое­то правех, бе неве­роят­но безразсъдно. Получих потвърждение само няколко минути по-късно, когато Бет внезапно се препъна и едва не хвърли мен и картината от гърба си. Успя да се задържи точно навреме, но бързо спря, отказвайки да про­дъл­жи нататък. Слязох от нея и се опитах да видя в какво препятствие се бе спънала. Както се оказа, беше изгубила една подкова.

– По дяволите – изплаках в нощта. Отвърна ми една кукумявка. По-нататъшният оглед показа, че Бет, изглежда, не беше наранила крака или копитото си, но нямаше начин да продължа да я яздя с предишната бързина. А и съдейки по изтощения ѝ вид, ве­роят­но и бездруго нямаше да ми поз­во­ли да го правя още дълго.

Яхнах я отново. Дори при най-лекия тръс всеки учител по езда, когото бях имала някога, би ме упрекнал за това. Имаше риск от допълнително нараняване. Надявах се, че това нямаше да се случи – точно както се надя­вах, че купувачът на картината ще ми продаде кон.

Но Бет отказа да помръд­не. Накрая бях принудена да тръгна пеш, водейки я зад себе си. Всяка стъпка надолу по пътя беше мъчителна – не заради физическото усилие, а заради мисленото. Бях уморена и обзета от безсилен гняв. Луната се придвижваше все по-надалече и надалече из небето и всичко, за кое­то можех да мисля, беше как всяко забавяне излагаше Сед­рик на риск. Бяха минали поне два часа, когато чух силен тропот на копита зад себе си. Мигновено застанах нащрек, защото не знаех дали това ще е помощ или пречка. При бързината, с коя­то се задаваха ездачите, нямаше да има как да се отклоня в гората, затова прос­то се отместих встрани и зачаках онова, кое­то предстое­ше. Сложих ръка върху ножа си.

Приближиха се петима мъже на коне и забавиха, когато стигнаха до мен. Единият държеше фенер. Всички имаха загрубели от вятъра и слънцето лица и износено облекло, кое­то намекваше за труден живот. Не разпознах никого от тях. Но те ме познаха.