Бляскавият двор [bg]

Не виждах израженията им в тъмнината, но той звучеше искрено.

– Защо? Какво искате?

– Нищо, за кое­то да е нужно да се тревожите. Ние служим само на собствените си интереси. Всичко, кое­то е нужно да знаете, е, че с нас сте в безопасност.

Нямах им доверие. Как бих могла? Нищо от това не звучеше смислено, но пък според всички разкази беше трудно да се отгатнат мотивите на тези двамата.

Когато не казах нищо, Том добави:

– Кобилата ви окуцяла ли е?

– Още не – признах. – Но едната ѝ подкова падна.

– Тогава ще трябва да ви качим на нашите.

Видях го да хвърля поглед към Авиел. Между тях премина нещо – нещо малко напрегнато, и миг по-късно тя слезе от коня.

– Моят няма да се затрудни да носи двама души – каза той. – Можете да яздите нейния.

Оглеждайки едрия боен кон на Том, предположих, че животното би могло да носи и десетима души. По-дребната кобила ми се беше сторила оживена и енергична до фенера и се почувст­вах окуражена от идеята да имам собствен кон. Това увеличаваше шансовете ми да се измъкна.

– Добре – казах, приближавайки се до нея. – Отиваме в Крофърд.

Авиел тръгна към едрия кон, поколебавайки се само за миг, преди ловко да се покатери върху него заедно с Том. Завързах Бет за едно дърво.

– Съжалявам, момиче. – Потупах я по врата, чувствайки се виновна, че зарязвам този подарък. – Да се надя­ваме, че ще успеем да те върнем на Гидиън. Или може би някой нов собственик ще ти сложи подкова.

Привързах картината към гърба на новия си кон, а пос­ле потеглихме с главозамайваща бързина. Скоростта бе ободряваща след бавната походка на Бет и си поз­во­лих да се надя­вам, че в крайна сметка това можеше и да се получи. Но не бях още дори на половината път до Крофърд и времето още беше срещу мен.

Когато най-накрая стигнахме покрайнините на Крофърд, Том и Авиел забавиха ход.

– Носите ли адреса? – попита той.

– Да.

– Тогава ве­роят­но е най-доб­ре да чакаме тук. Да видят всички ни посред нощ, може да е... обезпокояващо за някои хора.

Можех да повярвам в това. Крофърд беше по-голям от пос­ледното село и ми отне известно усилие да открия правилното мяс­то. Когато успях, ми стана ясно как този купувач можеше да си поз­во­ли картината ми. Къщата му беше ве­роят­но най-голямата в града, красиво имение на отсрещната страна на централния площад. Отвън висяха фенери, но прозорците бяха тъмни. Поех си дълбоко дъх, взех картината и почуках на вратата.

Нужни бяха още две почуквания, преди някой да ми отвори – сънен слуга, кой­то ме изгледа накриво.

– Трябва да се видя с гос­по­дин Дейвънпорт.

– Мадам – каза слугата с тон, кой­то намекваше, че тази титла е твърде великодушно използвана, – среднощ е.