Бляскавият двор [bg]

Той ми се усмихна криво:

– Защото свещеникът вече не е толкова сигурен, че е съгласен с братята си по религия.

– Затова ли съчувствате на Сед­рик? – попитах меко.

– Донякъде. Ако нечии убеждения не вредят на другите, не вярвам, че трябва да бъде наказван за тях. И... – Лицето му посърна. – Били сте нейна приятелка. Тя говореше често за вас. Не можах да ѝ помогна, но може би... може би мога да помогна на вас.

– Тамзин – казах. Познати сълзи опариха очите ми.

– Толкова съжалявам. Направих каквото можах, за да я намеря – да разбера какво ѝ се е случило онази нощ.... – Изглеждаше искрено разстроен и предишната ми предпазливост се стопи.

– Не се измъчвайте – казах. – Никой от нас не можеше да направи нищо. – Но докато размишлявах върху чудатите несъответствия в разказа на Уо­рън за случилото се с Тамзин, се запитах дали това беше вярно.

– Не знам дали така стоят нещата, но ще трябва да изясня това по-късно. – Той се отърси от скръбта си и отново съсредоточи вниманието си върху мен. – Засега ми кажете как мога да помогна.

Замислих се.

– Можете ли да ми намерите кон?

– Имам един долу. Дойдох с него от Уистерия Холоу.

– Е, от доста време насам това е първото нещо, кое­то се получава, както съм го замислила. Дайте ми няколко минути. – Оставих го, за да сваля рок­лята си и да си сложа полата панталон и блузата. Бяха изпрани и изглеждаха малко по-доб­ре. Както очаквах, намерих също и различни оръжия, скрити из дома на Айа­на, и си взех още един нож. Пос­ле набързо надрасках бележка и я дадох на Гидиън с указания да я предаде на Никълъс Адълтън.

– Той ли е адвокатът, кой­то ще ви помогне? – попита Гидиън.

– Така смятам. – Замислих се. – Надя­вам се.

Слязохме долу и открихме наперена и дяволита на вид кобила, вързана пред кръчмата. Гидиън я потупа:

– Казва се Бет.

Не се сдържах и се засмях:

– Лизи и Бет. Не мога да избягам от миналото си.

– Какво?

– Нищо. Само занесете това писмо на гос­по­дин Адълтън.

Гидиън се вгледа нервно в мен:

– Нали няма да направите нищо опасно? Трябва ли... да дойда ли с вас?

– Не, ще се справя – казах, надявайки се, че е вярно. – Само излизам на кратка езда.

Кратката ми езда, разбира се, всъщност бе двучасова, извън града, до човека на Уолтър, онзи, у когото беше картината ми. Падаше здрач и аз потеглих с нис­ко смъкната шапка, надявайки се, че няма веднага да стане очевидно, че съм жена. Денъм беше утвърдена колония и там със сигурност не цареше беззаконие, но притежаваше известен тъмен елемент точно като всяко друго мяс­то. А докато светът не се променеше драстично, жена, излизаща да язди сама в нощта, беше изложена на риск.

Но докато излизах извън границите на града и потеглях надолу по притъмнелия път, не можех да позволя на евентуалните страхове да ме забавят. Страхът беше само поредният враг, а точно сега имах прекалено много други врагове, заради кои­то да се тревожа. Спасението на Сед­рик беше близко, нямаше да бъда победена.