Кралят на петрола
- Автор: Май Карл
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Кралят на петрола». Краткое содержание книги:
— Кога се разделихте с тях?
— Още преди обяд. Взеха със себе си само Ши Со.
— Какво? Ши Со? Моя син?
— Вашия син ли? Той син ли ви е?
— Да. Не знаехте ли?
— Не. Знаех само, че е син на Нитзас-ини, но че е и ваш син, това не ми беше известно.
— Но нали ви казах, че съм жена на вожда!
— Вярно. Но знаете ли, за един апостол на изкуството хич не е толкова лесно да се оправи в семейните отношения на една фамилия, в която майката е бяла, а бащата има меденикав цвят на кожата. Ще премисля нещата много щателно и после е доста вероятно да се намери за вас в операта ми, да речем, ролята на червенокожата героиня, защото за бялата вече имам прототип в лицето на госпожа Розали Еберсбах.
Канторът се стори на жената доста чудноват. Тя леко поклати глава и после попита:
— А всъщност какво правехте преди малко на мястото, където ви намериха?
— Композирах.
— Тоест работехте над операта си?
— Да. Композирах героичния триумфален марш.
— Толкова шумно?
— Така се налага, няма как иначе. Трябва добре да чуя как звучат отделните инструменти.
— Но това много лесно може да ви струва живота!
— Няма такава опасност!
— О, има! Ами ако наблизо се намираха неприятели?
— Е, да, ама нямаше.
— Толкова ли бяхте сигурен?
. — Да.
— Откъде знаехте?
— Сам Хокинс ми каза. Затова и не ме надзираваше толкова строго, тъй че успях да се измъкна, без да ме забележат. Отдалечих се достатъчно, за да не могат да ме чуват и започнах да репетирам отделните партии на оркестъра. Но за съжаление точно тогава внезапно бях прекъснат. Сграбчиха ме за гърба, стиснаха ме за гърлото така, че композирането ми направо стана невъзможно, и ме довлякоха до тук. надявам се, че пак ще ме върнат на отсрещния бряг.
— И това ще стане. Има ли много път до лагера ви?
— Е, сигурно ще трябва да повървите не по-малко от четвърт час, тъй като бях принуден да се отдалеча на достатъчно голямо разстояние, за да не ме чуят.
— А кой ръководи хората?
— Сам Хокинс пое главното командване. Олд Шетърхенд даде само указанието да ги следваме по дирите им колкото е възможно по-бързо. След свечеряване естествено бяхме принудени да бивакуваме, защото в тъмнината следите не се виждаха достатъчно. А сега ще поговоря с нея.
Тя се накани да му обърне гръб, но той я задържа за ръката и я помоли:
— Не забравяйте да му кажете, че съм апостол на изкуството и син на музите! Не бива така да ме влачат през реката, както направиха преди!
Тогава към него се приближи Волф, който до този момент стоеше настрана и слушаше разговора им, и троснато му каза:
— В такъв случай по-добре да си бяхте останали у дома. Дивият запад не е място за синовете на музите!
— Защо? — попита канторът.
— Защото, ако поне донякъде ви приличат, всички те са съвсем смотани и откачени хора.
— Охо! Ще трябва да ви помоля да смените тона, с който ми говорите…
— Мълчете! Извършили сте непростима непредпазливост! Ако Сам Хокинс е повярвал, че наоколо няма неприятели, значи се е излъгал. А това, че сте се отдалечили от лагера, без да поискате разрешение, е могло лесно да струва живота на всички. Ами ако вместо нас оттук бяха минали нихорасите?
— Но те са отсреща, на левия бряг!
— Не е изключено да са прехвърлили реката. Тогава с вас беше свършено. Впрочем ние не смятаме сведенията ви за меродавни. Ще се наложи да изпратим няколко съгледвачи, за да разберем дали разказът ви отговаря на истината, или не.
— Всичко е чиста истина! Давам ви честната си дума.
— Пет пари не давам за думата ви. Изглеждате ми толкова сбъркан в главата, че никак не завиждам на онези, които са принудени да се разправят с вас. Кой знае колко пъти вече сте им донесли нещастие.
— Нито веднъж! Изобщо от изкуството може да се очаква само щастие и благодат.
— Но от вашите апостоли едва ли, ако приличат на вас.
— Господине, това е обида! Вие говорите немски, кой сте всъщност? Да не сте мой съотечественик?
— Да.
— В такъв случай би трябвало да сте по-учтив. Когато се срещнат съотечественици толкова далеч от родината, е редно да се радват, а не да се дразнят един друг!
— Прав сте, но онзи, който не се раздразни при срещата си с такава «скица» като вас, сигурно ще е някой ангел. Вие не само застрашавате безопасността на спътниците си, ами дори излагате живота им на опасност, а това донякъде засяга и мен, защото, ако не се лъжа, при вас се намира и един човек, който ми е много близък.
— Че кой ли може да е той? Да не е госпожа Розали Еберсбах?
— Глупости! При вас няма ли един млад немец на име Волф?