Кралят на петрола

— И това ще стане. Има ли много път до лагера ви?

— Е, сигурно ще трябва да повървите не по-малко от четвърт час, тъй като бях принуден да се отдалеча на достатъчно голямо разстояние, за да не ме чуят.

— А кой ръководи хората?

— Сам Хокинс пое главното командване. Олд Шетърхенд даде само указанието да ги следваме по дирите им колкото е възможно по-бързо. След свечеряване естествено бяхме принудени да бивакуваме, защото в тъмнината следите не се виждаха достатъчно. А сега ще поговоря с нея.

Тя се накани да му обърне гръб, но той я задържа за ръката и я помоли:

— Не забравяйте да му кажете, че съм апостол на изкуството и син на музите! Не бива така да ме влачат през реката, както направиха преди!

Тогава към него се приближи Волф, който до този момент стоеше настрана и слушаше разговора им, и троснато му каза:

— В такъв случай по-добре да си бяхте останали у дома. Дивият запад не е място за синовете на музите!

— Защо? — попита канторът.

— Защото, ако поне донякъде ви приличат, всички те са съвсем смотани и откачени хора.

— Охо! Ще трябва да ви помоля да смените тона, с който ми говорите…

— Мълчете! Извършили сте непростима непредпазливост! Ако Сам Хокинс е повярвал, че наоколо няма неприятели, значи се е излъгал. А това, че сте се отдалечили от лагера, без да поискате разрешение, е могло лесно да струва живота на всички. Ами ако вместо нас оттук бяха минали нихорасите?

— Но те са отсреща, на левия бряг!

— Не е изключено да са прехвърлили реката. Тогава с вас беше свършено. Впрочем ние не смятаме сведенията ви за меродавни. Ще се наложи да изпратим няколко съгледвачи, за да разберем дали разказът ви отговаря на истината, или не.

— Всичко е чиста истина! Давам ви честната си дума.

— Пет пари не давам за думата ви. Изглеждате ми толкова сбъркан в главата, че никак не завиждам на онези, които са принудени да се разправят с вас. Кой знае колко пъти вече сте им донесли нещастие.

— Нито веднъж! Изобщо от изкуството може да се очаква само щастие и благодат.

— Но от вашите апостоли едва ли, ако приличат на вас.

— Господине, това е обида! Вие говорите немски, кой сте всъщност? Да не сте мой съотечественик?

— Да.

— В такъв случай би трябвало да сте по-учтив. Когато се срещнат съотечественици толкова далеч от родината, е редно да се радват, а не да се дразнят един друг!

— Прав сте, но онзи, който не се раздразни при срещата си с такава «скица» като вас, сигурно ще е някой ангел. Вие не само застрашавате безопасността на спътниците си, ами дори излагате живота им на опасност, а това донякъде засяга и мен, защото, ако не се лъжа, при вас се намира и един човек, който ми е много близък.

— Че кой ли може да е той? Да не е госпожа Розали Еберсбах?

— Глупости! При вас няма ли един млад немец на име Волф?