Кралят на петрола

— А аз прибързах — добави вождът. — Трябваше да ги измъчваме до смърт. Бързо убиващите куршуми не са никакво наказание за тях. Вземете труповете на нашите застреляни братя и ги завържете върху конете! Горе, където лагеруваме, ще бъдат погребани като достойни и храбри синове на навахите. А тези бели кучета нека останат да лежат тук, за да ги разкъсат лешоядите!

Тогава Сам Хокинс прошепна на Олд Шетърхенд:

— После тайно ще дойдем тук и ще ги погребем, ако не се лъжа. Те бяха престъпници, но все пак бяха и хора.

Безмълвно кимване с глава му показа, че ловецът е съгласен с него.

Повикаха и всички останали индианци от отряда. После с двата трупа тръгнаха на път, на едно удобно място се прехвърлиха отвъд реката и се насочиха към лагера. Там се разнесоха глухи вопли и оплакването на мъртъвците продължи до вечерта, когато над убитите бяха издигнати две малки каменни могили.

Навахите и нихорасите останаха заедно още два дни, а после се разделиха. Естествено белите тръгнаха с навахите нагоре към Рио де Чако, където бяха колибите и шатрите на племето. Там прославените уестмани бяха посрещнати с голяма радост, а преселниците — със сърдечно гостоприемство.

И какво се случи после ли? За това може да се напишат други романи. Нитзас-ини удържа на думата си. Четирите семейства получиха всичко, обещано им от Волф при устието на Зимната вода, и стана така, както бе казала госпожа Розали Еберсбах — върху подарената на всеки от тях земя можеше да се побере цяло рицарско имение. Доброто им разбирателство с навахите никога не бе помрачено.