Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Мерлин казва, че сме изгубили връзката с Боговете — продължих аз да упорствам.
— Точно както Мерлин изгуби връзката с нас — каза твърдо Артър. — Ти видя как той избяга от Дурновария онази нощ, когато се върнахте от Инис Трийбс. Мерлин е прекалено зает, Дерфел. Мерлин преследва своите „Съкровища на Британия“ и не се интересува какво правим ние в Думнония. Аз бих могъл да направя за Мордред велико кралство, бих могъл да издигна справедливостта в закон, бих могъл да донеса мир и да накарам християни и езичници заедно да танцуват под лунната светлина, и Мерлин отново ще остане сляп и глух за всичко това. Защото Мерлин се интересува само от момента, в който цяла Британия ще бъде върната на Боговете, а когато този момент настъпи, той ще поиска от мен да му върна Каледфулч. Това беше неговото второ условие. Каза ми, че мога да взема меча на Боговете, само ако му го върна, когато той ми го поиска.
Той говореше с насмешка, която ме тревожеше.
— Не вярвате ли в мечтата на Мерлин? — попитах аз.
— Вярам, че Мерлин е най-мъдрият човек в Британия — каза серизно Артър, — и че знае много повече от онова, което аз мога изобщо да се надявам, че някога ще науча. Знам също, че моята съдба е преплетена с неговата, точно както твоята е преплетена със съдбата на Нимю, предполагам. Освен това си мисля, че Мерлин се е родил отегчен и сега иска да прави това, което правят Боговете. Да се забавлява за наша сметка. А това, Дерфел, означава, че когато дойде време да връщам Каледфулч, то ще бъде точно тогава, когато най-много ще имам нужда от него.
— И какво ще правите тогава?
— Нямам представа. Никаква представа.
Тази мисъл сякаш го развесели, защото той се усмихна, след това сложи ръка на моето рамо.
— Върви да спиш, Дерфел. Ще имам нужда от езика ти утре и не искам да пелтечиш от умора.
Оставих го и успях да дремна в сянката на сияещия камък, облян от лунната светлина, въпреки че преди това дълго лежах и мислех за онази далечна нощ, когато Мерлин е накарал Артър да държи тежкия меч до прималяване и е стоварил огромното бреме на неговата съдба върху крехките му рамене. Чудех се защо Мерлин беше избрал Артър, тъй като сега ми се струваше, че двамата бяха толкова различни. Мерлин вярваше, че хаосът може да бъде победен само ако бъдат впрегнати силите на тайнственото, а Артър вярваше в силите на човека. Може би, помислих си аз, Мерлин беше научил Артър да управлява хората, за да може той самият свободно да управлява тъмните сили. Освен това осъзнах, макар и твърде смътно, че може да дойде време, когато щеше да се наложи да избираме един от тях двамата, а това ме плашеше. Помолих се никога да не се налага такъв избор. След това заспах и спах докато изгря слънцето и освети единственият каменен стълб извън кръга, чиято сянка се простря и стигна точно до центъра на каменния кръг, където ние пазехме парите на кралството за откупа.
Пихме вода, хапнахме твърд хляб, закопчахме коланите с мечовете на кръста и след това пръснахме златото върху росната трева пред каменния олтар.
— Какво ще попречи на Аел да вземе златото и въпреки това да продължи войната? — попитах аз Артър, докато чакахме пристигането на саксите. В края на краищата, Аел и друг път беше взимал злато от нас и това не му беше попречило да изгори Дурокобривис.
Артър сви рамене. Той беше облякъл резервната си ризница — римска изработка — която беше очукана и белязана от множество битки. Той я носеше върху едно от своите бели наметала.
— Нищо — отвърна Артър — освен малкото чест, която може би има. Затова ние трябва да му предложим нещо повече от злато.
— Повече? — повторих аз, учуден, но Артър не отговори, защото на озареният от слънцето хоризонт на изток се появиха саксите.
Идваха подредени в дълга колона, която обхвана целия хоризонт. Те биеха своите бойни тъпани, а копиеносците вървяха в боен ред, но на оръжията им бяха закачени листа, което означаваше, че за момента идваха с мир. Аел вървеше начело. Той беше първият „бретуалда“, с когото щях да се запозная, до края на живота си щях да срещна само още един. Вторият щеше да се появи по-късно и щеше да ни създаде много повече неприятности, но засега и Аел ни създаваше достатъчно грижи. Той беше висок човек с открито твърдо лице и тъмни очи, които скриваха мислите му. Той имаше черна брада, бузите му бяха набраздени от белези, получени в битки, а на дясната му ръка липсваха два пръста. Аел носеше черна дреха с кожен колан, кожени ботуши, железен шлем, от който стърчаха рога на бик, а върху всичко това беше сложил наметка от меча кожа (с напредването на деня ставаше все по-горещо, така че по едно време Аел свали тази помпозна дреха). За щандарт му служеше един нацапан с кръв череп на бик, забучен на копие.