Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Артър изобщо не спа. По едно време през нощта той ме помоли да се разходим и ние закрачихме по външния кръг на камъните. Известно време той вървя гологлав и мълчалив под ярките звезди.
— Аз съм бил тук — наруши той внезапно тишината.
— Кога, господарю? — попитах аз.
— Преди десет години. Или единадесет — повдигна той рамене сякаш броят на годините нямаше значение. — Мерлин ме доведе.
Той отново замълча и аз не казах нищо, защото от последните му думи почувствах, че това място имаше особено значение за него. И наистина беше така, защото накрая той спря и посочи сивия блок, който стоеше като олтар в центъра на каменния кръг.
— Ето там, Дерфел, Мерлин ми даде Каледфулч.
Аз погледнах към украсената с кръстосани нишки дръжка, която стърчеше от ножницата.
— Достоен дар, господарю — казах аз.
— Много тежък, Дерфел. Беше свързан с тежко бреме. — Артър ме хвана под ръка и ние отново тръгнахме. — Мерлин ми го даде при условие, че правя това, което той ми заповяда и аз се подчиних. Отидох в Беноик и научих от Бан задълженията на владетеля. Научих, че кралят е толкова добър, колкото най-бедният човек в своето кралство. Това беше урокът на Бан.
— Това не е бил урок, който Бан е научил от собствен опит — казах аз мрачно, защото си помислих как Бан беше пренебрегнал своя народ, за да създаде разкошния Инис Трийбс. Артър се усмихна.
— Някои хора са по-добри в познанията си отколкото в делата си, Дерфел. Бан беше много мъдър, но не и практичен. А аз трябва да бъда и двете.
— Да бъдете крал? — осмелих се аз да попитам, защото подобно твърдение щеше да бъде в противоречие с всичко, което Артър беше говорил дотогава за своята цел в живота. Но Артър не се обиди от моя въпрос.
— Да бъда владетел — каза той и отново спря, загледан в легналите войници, загърнали се със своите тъмни наметала в центъра на каменния кръг. А на мен ми се струваше, че плоският камък сияе под лунната светлина или може би това беше само моето разпалено въображение.
— Мерлин ме накара да се съблека гол и да стоя на този камък цяла нощ — продължи Артър. — Валеше дъжд, духаше вятър и беше много студено. Той напяваше заклинания, а мен накара да държа меча пред себе си с протегнати ръце. Помня, че по едно време ръцете ми горяха като в огън, после се вкочаниха, но той не ми даваше да пусна Каледфулч. „Дръж го! — викаше той — дръж го!“ И аз стоях и треперех, а той призоваваше мъртвите да станат свидетели на неговия дар. И те дойдоха, Дерфел, редица след редица идваха мъртви воини с празни очи и ръждясали шлемове, които се надигнаха от Онзи свят, за да видят как ще получа меча. — Артър тръсна глава при този спомен. — Или може би просто съм сънувал тези проядени от червеи мъже. Бях млад и много впечатлителен, а Мерлин знае как да всее страх от Боговете в душата на един млад човек. Но след като ме изплаши с тълпата мъртви свидетели, той ми каза какво трябва да прави предводителят, как да намира воините, които имат нужда от водач, и как трябва да се сражава в битка. Той разкри съдбата ми, Дерфел — каза Артър и отново замълча, а лицето му изглеждаше много мрачно на лунната светлина. След това се усмихна тъжно и изведнъж изтърси — Всичко това са глупости.
Каза го толкова тихо, че едва го чух.
— Глупости ли? — попитах аз, неспособен да скрия неодобрението си.
— Аз трябва да върна Британия на нейните Богове — каза Артър с насмешка.
— И ще го направите, господарю — казах аз. Той сви рамене.
— Мерлин искаше една силна ръка, която да държи един добър меч — каза той, — но какво искат Боговете, Дерфел, не знам. Ако те искат Британия, защо съм им потрябвал аз? Или Мерлин? Нима Боговете имат нужда от хората? Или ние сме като кучета, дето лаят за господари, които не искат да ги слушат?
— Ние не сме кучета — казах аз. — Ние сме създадени от Боговете. Те трябва да са имали някаква цел, когато са ни създали.
— Така ли? Може би просто сме създадени, за да ги забавляваме.