Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Ти не обичаш ли пеенето? — подразних го аз.
— Никой не обича хубавата песен повече от мен! — каза той твърдо. — Бойната песен на Утър или Песента на Таранис за голямото клане, на това му викам аз песен, а не онова мрънкане за това какви сме грешници и за милостта, от която се нуждаем, за да бъдем опростени. — Той въздъхна и тръсна глава. — Чух, че си бил в Инис Трийбс? — попита той.
Разказах му за падането на града. Историята беше много подходяща за този ден, когато над нивята се изливаше пороен дъжд, а над цяла Думнония се спускаше мрак. Когато разказът свърши, Гудован гледаше с невиждащи очи към вратата и мълчеше. Помислих, че е заспал, но когато станах от стола, той махна с ръка да седна отново.
— Наистина ли нещата са толкова зле, колкото твърди епископ Сенсъм? — попита той.
— Зле са, приятелю — признах аз.
— Разкажи ми.
Казах му как ирландците и корнийците нападат западните земи, където Кадуи още управляваше като независим владетел. Тристан правеше всичко възможно, за да възпре войниците на баща си, но крал Марк не можеше да устои на изкушението да обогати бедното си кралство за сметка на отслабналата Думнония. Казах му как саксите на Аел са нарушили примирието, но добавих, че главната заплаха идва от Горфидид, който притежава огромна армия.
— Събрал е мъжете на Елмет, Поуис и Силурия — казах аз, — и щом приберат реколтата, той ще ги поведе на юг.
— А Аел не напада ли Горфидид? — попита старият писар.
— Горфидид му е платил за това.
— А Горфидид ще победи ли?
Дълго мълчах, накрая отговорих: „Не.“ Не защото бях убеден в това, а защото не исках този стар приятел да се тревожи, че последното, което ще види в своя живот, ще бъде блясъкът на нечий меч, изсвистял пред слепите му очи.
— Артър ще се сражава с него — казах аз, — а той не се дава лесно.
— И ти ще се сражаваш с тях, нали?
— Това ми е работата, Гудован.
— От теб щеше да стане добър писар — каза той тъжно, — а това е една почтена и полезна професия, въпреки че ние писарите не ставаме лордове.
Аз мислех, че не знае за оказаната ми чест. Сега изведнъж се засрамих от гордостта, с която я бях приел. Гудован се пресегна за своята медовина и отпи нова глътка.
— Ако видиш Мерлин, кажи му да се върне. Хълмът е мъртъв без него.
— Ще му кажа.
— Довиждане, лорд Дерфел — каза Гудован така сякаш знаеше, че това беше последната ни среща на този свят. Опитах се да прегърна стария човек, но той само махна с ръка да си тръгвам, защото не искаше да плаче пред мен.
Артър чакаше при портата откъм морето, загледан на запад отвъд мочурищата, над които се изливаше дъждът.
— Това ще затрудни жътвата — каза той мрачно. Над севърнско море проблясна светкавица.
— След смъртта на Утър имаше точно такава буря — казах аз.
Артър се загърна с наметалото си.
— Ако синът на Утър беше жив… — каза той, но не довърши мисълта си. Настроението му беше мрачно като времето.
— Синът на Утър не би могъл да се сражава с Горфидид, господарю — казах аз, — нито с Аел.
— Нито с Кадуи — добави той мрачно, — нито със Сердик. Толкова много врагове, Дерфел.
— Тогава радвайте се, че имате приятели, господарю.
Той прие тази истина с усмивка, след това се обърна да погледне на север.
— Тревожа се за един приятел — каза той тихо. — Тревожа се, че Тюдрик няма да иска да се бие. Той се измори да воюва и аз не мога да го виня за това. Гуент пострада много повече от Думнония. — Артър ме погледна и в очите му имаше сълзи, или може би това беше само от дъжда. — Исках да направя толкова велики неща, Дерфел, толкова велики неща. А накрая точно аз ги провалих, нали така?
— Не е така, господарю — казах аз убедено.
— Приятелите трябва да казват истината — смъмри ме той тихо.
— Ние имахме нужда от Гуинивиър — казах аз, притеснен, че трябва да говоря така, — вие сте били предопределени един за друг, иначе защо щяха Боговете да я доведат в залата за угощение в нощта на твоя годеж? Не е наша работа, господарю, да размишляваме над решенията на Боговете, ние трябва само да изживеем съдбата си.
Той смръщи вежди, защото предпочиташе да мисли, че той сам е отговорен за своята съдба.
— Да не би да мислиш, че всички трябва просто да се оставим на течението да ни носи?
— Мисля, господарю, че когато си в ръцете на съдбата, по-добре да не търсиш обяснения и причини.
— А аз търся — каза той тихо, след това се усмихна. — Обичаш ли някоя жена, Дерфел? — попита ме той.
— Жените, които обичам, господарю, не са за мен — отговорих аз със самосъжаление.