Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Той отново се намръщи, после поклати глава състрадателно.
— Горкият Дерфел — каза тихо той, но нещо в гласа му ме накара да го погледна в очите. Нима мислеше, че и Гуинивиър беше сред тези жени? Изчервих се и се зачудих какво да кажа, но Артър се обърна и се загледа в Нимю, която идваше към нас.
— Някой ден, когато намерим време, трябва да ми разкажеш за Острова на мъртвите — каза той.
— Ще разказвам след победата ви, господарю — отвърнах аз, — когато ще се нуждаете от интересни приказки, за да запълвате дългите зимни вечери.
— Да — каза той, — след нашата победа.
Но в гласа му нямаше голяма надежда. Армията на Горфидид беше толкова голяма, нашата толкова малка.
Но преди да премерим сили с Горфидид, трябваше да купим мира със саксите с Божиите пари. Затова тръгнахме към Лоегир.
Усетихме миризмата на Дурокобривис много преди да наближим града. Не бяхме пътували и два дни. Оставаше още половин ден път до превзетия град, но вятърът духаше от изток и носеше тежката миризма на смърт и дим далеч над запустелите ниви. Посевите бяха готови за жътва, но хората бяха избягали, изплашени от саксите. В Кунецио, един малък град, построен от римляните, където прекарахме нощта, улиците бяха изпълнени с бежанци, чиито стада бяха наблъскани в набързо построени кошари. Никой не поздрави Артър в Кунецио и нищо чудно, защото хората го обвиняваха за продължителната война и за всички свои нещастия. Мъжете мърмореха, че по времето на Утър е имало мир, а при Артър — само война.
Пред нашата мълчалива колона яздеха конниците на Артър. Те бяха облекли своите ризници, носеха копия и мечове, но щитовете им бяха обърнати надолу, а на копията им имаше зелени клонки — знак, че идвахме с мир. Зад конниците вървяха копиеносците на Ланвал, а след тях двадесет товарни мулета, натоварени със златото на Сенсъм и с всички кожени нагръдници, които конете на Артър носеха по време на битка. В ариергард яздеше втори по-малък отряд конници. Самият Артър вървеше с моите копиеносци точно зад знаменосеца, който яздеше в авангарда. Хигуид, слугата на Артър, водеше Ламрей, черната кобила на господаря си, а до Хигуид вървеше някакъв непознат, когото аз взех за някакъв слуга. Нимю вървеше с нас и заедно с Артър се опитваха да научат някои сакски думи от мен. Но и двамата не бяха добри ученици.
Нимю скоро се отегчи от грубия език, а Артър мислеше за толкова много неща, че едва успя да научи няколко думи — мир, земя, копие, храна, майка, баща. Аз щях да му бъда преводач — това беше първият път, в който трябваше да говоря от името на Артър и да му предавам думите на неговите врагове. Щеше да има още много такива срещи.
Срещнахме врага по обяд, когато слизахме по един невисок хълм, обрасъл с гора, а пътят минаваше през нея. Внезапно една стрела мина между дърветата и се заби точно пред водача на колоната Сеграмор. Той вдигна ръка и Артър заповяда на всеки в колоната да запази спокойствие и да не мърда.
— Никакви мечове! — заповяда той. — Стойте и чакайте!
Саксите сигурно ни бяха държали под око от сутринта, защото бяха събрали един малък отряд, за да ни преградят пътя. Бяха шестдесет-седемдесет силни мъже, които се измъкнаха измежду дърветата и последваха своя водач. Той беше широкоплещест мъж, който носеше щандарт на старейшина, направен от еленови рога, от които висяха ивици човешка кожа.
Старейшината, като всички сакси, се беше окичил с рунтави кожи. Те всички много обичаха кожите и имаше защо — малко неща можеха да спрат острието на меча по-добре от дебел слой кожи. Този човек имаше пухкава черна кожа около врата си, ивици от подобна козина висяха на раменете и на бедрата му. Другата част от облеклото му беше от щавена кожа и вълна — къса горна дреха, панталони, ботуши и кожен шлем с парче черна кожа на върха. На кръста му висеше дълъг меч, а в ръката си държеше любимото оръжие на саксите — брадвата с широко острие.
— Загубихте ли се, уелхи? — викна той. („Уелхи“ беше тяхната дума за нас бритите. Тя означаваше „чужденци“ и звучеше презрително.) — Или просто вече не ви си живее?
Той стоеше на пътя ни, разкрачил крака и вдигнал глава, а брадвата почиваше на рамото му. Мъжът имаше кестенява брада и гъста кестенява коса, която стърчеше изпод ръба на неговия шлем. Неговите хора, някои с железни, други с кожени шлемове, и почти всички с брадви, само за секунди изградиха пред нас стена от щитове. Някои от тях държеха на каишки огромни кучета, големи колкото вълци. По-късно разбрахме, че саксите използват такива кучета като оръжие — пускат ги срещу противниковата стена секунди преди да атакуват със своите брадви и копия. Някои наши хора се плашеха повече от кучетата отколкото от саксите.