Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Тя е само едно глупаво младо създание. Чувствата за жените са… — Той не довърши мисълта си, защото Ан насочи студените си сиви очи към него. — Ти не! Но някои жени никога не забелязват колко е глупаво да се оставят да бъдат водени от чувствата си.
— А Андреас? След всичко, което ми съобщи за него, той не ми прилича на чувствителен човек.
— Вече ти казах, че е привързан към момичето.
— Нямаш капка мозък. — Ан Дюпре се надигна и роклята й прошумоля. — А пък аз си мислех, че съм те научила на ум и разум. Забрави този план, иди в Париж и се залови със следенето на Андреас. Всеки човек си има тайни — ние бихме могли да узнаем нещо за този човек, което после ще ни бъде от полза. Това има повече изгледи за успех, отколкото да се уповаваме на чувствата му. Ще тръгнеш веднага!
— Надявах се да остана няколко дни и да отдъхна — взе да фъфли Дюпре. — Не съм оздравял напълно. Куршумът е още в тялото ми, а нощем ме връхлита треска. — Това беше самата истина, но не и причината за желанието му да остане. Всъщност толкова дълго не беше я виждал!
— Ти искаш да си отдъхнеш? Ама, разбира се. — Тя се усмихна. — Но не можеш да очакваш, че ще спиш в хубавите ми чисти легла. Беше твърде непослушен и глупав. Ти ме разочарова, Раул. Не ми донесе „Вихрения танцьор“ и ме излъга за принцесата. Така че добре знаеш къде им е мястото на непослушните и глупави момчета!
— Не! — Дюпре се изправи на крака по най-бързия възможен за неговото състояние начин. — Искам да тръгна веднага за Париж! Ти имаш право, трябва да наблюдавам Андреас!
— Доста се съмнявам, че някой би могъл да те разпознае. — Ан Дюпре не си направи труд да скрие отвращението си. — Ала все пак бъди нащрек. Това е последният ти шанс. После окончателно ще настъпи краят на моето снизхождение към теб.
Той грабна шапката си от масата.
— Няма да те разочаровам! — Като влачеше левия си крак, тръгна непохватно към вратата. — Ще го получа… ще ти донеса „Вихрения танцьор“!
Ан Дюпре застана пред огледалото и погали сърцевидната изкуствена бенка в ъгъла на устата си.
— Добро момче — каза тя, потънала в размисъл. — Ах, вземи медальона от кутийката с накитите в спалнята. Би могъл да го използуваш, ако решиш да въвлечеш в играта малката Катрин Вазаро.
— Значи нямаш нищо против?
— Този накит за мен няма никаква стойност. — Ан се вторачи в сина си. — Защото не е достоен за мен!
Тя не иска да ми прости, помисли си той, обзет от страх. Ако не й донесеше „Вихрения танцьор“, навярно никога нямаше да получи прошка. Статуетката притежаваше властта да даде на майка му всичко, към което се беше стремила. Той щеше да я въздигне до кралица, по-велика и по-възвишена от онази Бурбонска мръсница, която беше обезглавена миналата седмица.
— Не, той не е достоен за теб — мърмореше си Дюпре, докато отваряше вратата. — Мамо, прости ми! Моля те… ще ти донеса „Вихрения танцьор“…
Затътри се навън. Зад вратата му се наложи да спре, защото му прилоша. Размина се на косъм! За малко всичко щеше да се провали! Какво щеше да прави, ако го беше отблъснала? Без своята преданост, която искаше да й засвидетелства, той наистина беше едно нищо!
В този миг се втрещи от ненадейно проблесналата мисъл. Набавеше ли на майка си „Вихрения танцьор“, тогава тя нямаше да има повече нужда от него! Не, не биваше да го допуска!
Желанието глождеше душата му. Но тя го беше отпратила, а страстта трябваше да намери отдушник!
Камий. Щеше да отиде при Камий и тя щеше да уталожи желанието му.
— Очите винаги са трудни. — Жулиет взе с четката си малко синя боя. — Той има толкова изразителни очи… пълни с любопитство и удивление…
Катрин хвърли поглед към картината, която изобразяваше Мишел, изправен в цял ръст сред поле от цветя.
— Струва ми се, че добре си го хванала — Тя седна на тревата и кръстоса ръце в скута си, а погледът й се насочи към берачите, които работеха в подножието на хълма. — Постигнала си значителен напредък.
— Цяло чудо е, че успях да придумам малкото циганче поне за пет минути да ми позира. — Тя наведе глава и погледна внимателно творбата си. — Тази картина е сред най-доброто, което досега съм постигнала и заслужава да се изложи. — Устните й потрепнаха. — Ако тази чест някога ми бъде оказана.
— Защо не?
— В тази великолепна нова република смятат творенията на жените художнички недостойни за публично показване.
Катрин поклати глава.
— Но картината ти е чудесна.
— Няма никакво значение. Дори да притежавах таланта на един Фрагонар или Давид никога не биха окачили платната ми редом с ония на някой бездарен цапач. Никак не е справедливо, но пък е точно така. — Тя вдигна рамене. — Да, аз знам, че тази картина се получи!