Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Към края армията вече беше взела да губи търпение, ограничавана от моите нареждания. Когато Холбрен вдигна забраните, войниците се изсипаха извън крепостта като глутница виещи изгладнели вълци.
Битката при Мурос беше кратка и жестока. Астурианските генерали тънеха в блажено самодоволство, заблудени от привидното отстъпление на войската ми, че тя е паднала духом. Бяха подготвени единствено за спокойна разходка от река Камаар до незащитения град. Ето защо слепешката се натъкнаха на жаравата, която им бях подготвила. Това още повече усложни тяхното положение. Войниците им не бяха свикнали да се сражават на открито поле. Астурия цялата е покрита с гори, а Мурос се намира в гола равнина. Моите генерали бяха обучавани от Онтроуз, ето защо не само знаеха да се бият в гъст лес, но и как да се сражават на бойното поле.
Астурианците не осъзнаха, че са обкръжени, докато не се видяха заобиколени от вражеска войска от всички страни. Това не беше битка, а по-скоро приличаше на истинско клане. Малцината астурианци, които успяха да се изплъзнат от капана, побягнаха назад към реката. Там обаче ги чакаха васитските патриоти. За мен беше известно облекчение да разбера, че армията, виновна за смъртта на скъпия Онтроуз, беше изтребена до крак в един мрачен и мразовит следобед. С това приключи първата част от моето отмъщение.
Втората част започна малко по-късно.
След победата в Мурос през границата взеха да се стичат васитски бежанци. Бях доста заета им да осигуря подслон и да намеря достатъчно храна. Малон беше моите очи и уши, а понякога даже и ръце и нямаше нито миг покой през цялата зима. Построихме нови села — предимно в моите владения — а складовете осигуряваха храна за бедните хора. Менюто едва ли можеше да се нарече изискано, но новите ми поданици изкараха зимата.
Малон предполагаше, че васитите на подходяща възраст няма да имат търпение да се присъединят към моята армия и не се оказа далеч от истината. Наредих на Холбрен да ги запише в нови батальони, предвождани от офицери на бившата васитска армия.
Когато главната щабквартира на армията се установи в Мурос, аз наистина направих някои подобрения на нашата „омагьосана стая“, та да могат и други да се свързват лично с мен, щом това се наложи.
След като войската ми с лекота отблъсна няколко нерешителни опита за преминаване на реката, астурианците вече бяха готови да се закълнат, че „вещицата от Мурос“ знае и най-съкровените им помисли. Тогава техните редици бяха покосени от страха. Гролимът не можа да убеди обикновените войници, че не е по силите ми да превърна всички в жаби само с едно махване на ръката. Легендата за Поулгара Магьосницата беше твърде дълбоко врязана в арендското съзнание, за да бъде разсеяна само защото някой се е усъмнил колко истина има в нея.
Внезапно щастието ни се усмихна. Ако Гартеон и неговият гролим бяха останали във Во Астур, ние нямахме никакъв шанс да се доберем до тях. Накрая обаче Гартеон не издържа и реши да погледне сам какво е сторила неговата армия с Во Вакюн. Злорадството след победа сигурно е нещо естествено за човешката природа, но понякога може да се окаже и много опасно.
Беше близо година след битката при Мурос, през есента на 2944, когато херцогът на Астур и неговият ангаракски приятел напуснаха Во Астур — сами, ако изобщо можете да повярвате в това — и се отправиха към руините на любимия ми град.
Малон Килансън със страхопочитание ми донасяше всяка новинка още в мига, когато тя достигнеше до слуха му, но този път премълча и потъна в дън земя. Това доста ме учуди. По-точно би било да кажа, че направо обезумях, когато гласът на генерал Холбрен ме прекъсна насред плевенето на градината и ми съобщи, че Малон е изчезнал. Пред очите ми тутакси взеха да се мяркат ужасяващите образи на астуриански убийци. Те продължиха да ме преследват, дори когато се превърнах на сокол и едва не прекърших крила от бързане към Мурос. Малон беше единственият човек в цялото херцогство, без когото наистина не можех.
Първото нещо, което направих щом стигнах Мурос, бе да заповядам на генерал Холбрен и неговите войници да обърнат града с главата надолу и да го тръскат, докато не изпадне всичко оттам. Изскочиха много интересни неща, повечето от тях незаконни, но от Малон нямаше и следа.