Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
При тези думи те бурно показаха одобрението си.
— Има и още нещо — продължих. — След като ги опухаме от две страни, астурианците наистина ще загубят ума и дума и няма да обърнат внимание на обикновените бежанци, идващи насам. Обзалагам се, че всички вие имате любими хора, които не искат да живеят под астурианско иго. Кажете им, че са добре дошли в Мурос. Ще се погрижа да имат покрив над главата и топла храна.
— Дали това няма да намали припасите на хората ти, Твоя Светлост? — попита младият барон Атан, русокос левент, когото бях срещала няколко пъти във Во Вакюн.
— Ще се оправим, милорд — отговорих. — Подготвям се да приема васитски бежанци, още откакто падна Во Вакюн. — После отново се обърнах към всички мъже. — Зная, че вие ще останете тук да се биете до последна капка кръв. Но пратете децата, жените и старците на сигурно място. Не оставяйте тези невинни души да попаднат в плен на астурианците.
— Разбрахме те, Твоя Светлост — одобрително рече Атан. После продължи с нисък глас: — Милейди, трябва да разменя две думи с теб като свърши срещата.
— Разбира се, бароне. — Огледах събралите се патриоти. — Съветвам ви да провождате бежанците на малки групи към реката, господа. Прокарайте сигурни пътеки през гората и всеки път пращайте по десетина-дванайсет души. Ще осигуря лодки да ги преведат през реката.
Още близо половин час обсъждахме подробности около превеждането на хората, а сетне патриотите се изгубиха в тъмния лес. Накрая остана само барон Атен.
— Имам да изпълня един тъжен дълг пред теб, Твоя Светлост — каза. — С искрено съжаление трябва да те известя, че барон Онтроуз, твоят фаворит, загина при обсадата на Во Вакюн.
Сърцето ми замря. До този миг все още таях някаква надежда, че моят възлюбен е оцелял.
— Бях редом до него, когато умря, Твоя Светлост — продължи Атан. — Исках да залича петното от предателството на барон Латан върху семейната ни чест, давайки живота си в защита на Во Вакюн. Този нечестивец беше мой далечен братовчед. Граф Онтроуз обаче ми заповяда да се спася. Нареди ми да бягам, за да мога да ти предам вестта за неговата кончина. До последния миг се боеше, че неизвестността и съмненията ще те отклонят от дадената клетва. Не бих ти причинил тази болка, скъпа милейди, но той издъхна с твоето име на уста.
Сякаш желязна ръкавица стисна сърцето ми.
— Ти изпълни достойно последното му желание, милорд — благодарих аз. — А сега трябва да се разделим. Бори се до последна капка кръв в памет на нашия почитан приятел, барон Атан. Аз ще сторя същото. Ако ни се отвори случай, ще поговорим повече за тази трагична случка.
После се промъкнах обратно през развалините на селцето и се скрих сред дърветата. Там поплаках малко, но обикновеният плач ми се видя твърде незначителен за огромната болка, която късаше моето сърце. Отчаянието ми се нуждаеше от по-бурен израз. Превърнах се в сокол и сляпо полетях към висините. Рядко нощем може да се чуе крясък на граблива птица, но аз имах достатъчно основание да крещя онази нощ. Моите викове на мъка и отчаяние се носеха над тъмните лесове на Северен Вакюн и кънтяха чак до върховете на Сендарските планини. Вечните скали ги удесеторяваха с ехото си, а то браздеше огледалната повърхност на глетчерите по непристъпните зъбери.
Васитската съпротива имаше гъста мрежа от привърженици по продължението на астурианската граница и всяка новина, която стигаше до нея, много скоро ставаше известна и на Малон. Наскоро след нашата среща в разрушеното село той ми предаде, че херцог Гартеон и неговият „ангаракски съветник“ са подали носове от своето укритие и са се завърнали в палата на Во Астур.
Посланието на Малон потвърди съмненията, които таях още от самото начало. Ктучик отново се беше намесил в арендската политика. Тежката скръб от смъртта на моя възлюбен Онтроуз ме хвърли в черния кладенец на отчаянието. Но тя беше причина също така да кроя ужасяващи планове за разплата, способни да утолят ненаситната ми жажда за мъст. Уменията на лечител предлагаха голям избор мъчения, които можеха да траят седмици, ако не и месеци. Мисълта за агонията на Ктучик, която да продължи година време, ме разтоварваше като славеева песен.
Астурианската атака срещу владенията ми започна късно през есента. Войската прекоси реката и се отправи към Мурос, очаквайки само плахи опити за съпротива. Генерал Холбрен беше достатъчно разумен да не отвръща веднага на удара. Той изчака астурианците да се отдалечат на един ден разстояние от реката, и едва тогава контраатакува. Както ми обясни по-късно самият Холбрен, „не мислех, че ще е разумно да провалям хубаво заложения капан, преди мишката да е влязла цялата вътре, Твоя Светлост. Не исках да побегнат назад към реката преди да съм се разправил с тях, както аз си знам. Така или иначе, планът се оказа добър.“ Холбрен е майстор на точните изрази, когато си го постави за цел.