Играта на лъва

— Нямам извинение, господине.

Намеси се Кейт.

— Обадих се в командния център и предупредих дежурния, че с господин Кори ще сме в моя апартамент. Останахме там до девет без петнайсет сутринта.

Мълчание.

— Разбирам — накрая каза Джак, прокашля се и ни информира: — Връщам се в Ню Йорк и би трябвало да съм в службата до осем вечерта. Нюйоркско време. Ако е възможно, бих искал да ви заваря там.

Уверихме го, че е възможно. Използвах възможността да го попитам:

— Можете ли да ускорите искането на Кейт за онази засекретена информация от служебното досие на полковник Хамбрехт? Отново мълчание. После:

— Министерството на отбраната ни съобщи, че информацията не е свързана с убийството му и следователно с нашето разследване.

— А с какво е свързана?

— С ядрено оръжие. Такава информация винаги се изтрива от служебните досиета. Не си губете времето с това.

— Добре.

Джак продължи по други въпроси, каза няколко думи за убийството в Пърт Амбой и лабораторните резултати, попита за следата на Гейб и така нататък. Освен това се поинтересува какво има в сутрешните вестници.

— Моята снимка.

— Правилно ли са посочили адреса ти? — Той се засмя. Кейт също.

— Длъжник си ми — казах му.

— Какво означава това?

— Означава, че ме използвате за примамка, което не ми влиза в служебните задължения. Затова, когато ми дотрябва услуга, ще си поискам дълга.

— Ти имаш толкова много черни точки, Кори, че според мен сме квит.

Всъщност не смятах, че Халил ми се е наточил, но предполагам, че Кьоних си мисли така, което ми подсказваше някои неща за ФБР. Реших да се възползвам от случая.

— Не сме квит.

— Големи инати сте вие, а?

Под „вие“ имаше предвид ченгетата, разбира се.

— Длъжник си ми — повторих.

— Добре. Какво искаш?

Например истината.

— Работя по въпроса.

Това явно беше признание, че не ни е известно всичко.

— Спомни си девиза на нашите приятели от ЦРУ — отвърнах аз. — „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни15“.

— Истината може да те убие. Ти си много умен, Кори. И връзката Не е секретна.

— Auf Wiedersehen — казах аз и затворих. Върнах се към докда да си. „В заключение…“

Кейт поговори с Джак още малко и му прочете краткото съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт. Когато свършиха, тя се обърна към мен.

— Започва да става страшничко.

Вдигнах поглед от клавиатурата.

— Това ми напомня за един епизод от „Досиетата Х“, в който златната рибка на Скъли се опитва да я отвлече.

Госпожа Мейфилд може биси помисли, че непряко се подигравам на ФБР, и не се усмихна.

Върнахме се към задачите си. „В заключение…“

Из залата звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни екрани, телексите правеха там каквото правят, и таканататък. Това наистина беше нервен център, електронен мозък на мащабна операция. За съжаление, човешките мозъци в стаята не можеха да обработят достатъчно бързо цялата информация или пък да отделят излишното от полезното.