Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Така или иначе, продължих нататък. Военните текстове са трудни за четене и се срещат много загадъчни абревиатури. Накрая ме заболя главата от тях. Нямаше нищо интересно и тъкмо се канех да оставя папката настрани, но на последната страница забелязах следния ред: „Засекретена информация — спр. зап. МО 369215 — 25 през. зап. 279651 — 351 нац. сиг. СТРОГО СЕКРЕТНО“. Никога не съкращават „строго секретно“ и винаги е с главни букви, просто за да са сигурни, че ще го видиш и ще го разбереш.
Замислих се. Тези неща в личните досиета са като отпечатъците от пръсти в детективската работа. Информацията може да се засекретява по различни причини, но нищо не се губи напълно и продължава да съществува някъде — в друго досие с надпис СТРОГО СЕКРЕТНО.
Продължих да зяпам мистериозния ред, но нямаше да ми помогне даже лупата на Шерлок Холмс. Не се намекваше какво и кога е било засекретено, нито от кой период са липсващите данни. Но знаех кой и защо ги е засекретил. Отговорът на първия въпрос бе: министерството на отбраната и президентът на Съединените щати. Причината: националната сигурност.
Номерата на заповедите осигуряваха на някого достъп до засекретената информация, но този някой не бях аз.
Замислих се какво е било изтрито и разбрах, че може да е почти всичко. Обикновено такива неща се отнасят за секретни операции, но в този случай можеше да е свързано с убийството на полковник Хамбрехт. Или и с двете. Или нито с едното, нито с другото. Можеше да се отнася за това, че е чукал жената на някой местен.
Не се споменаваше също дали засекретената информация е свързана с достойни или недостойни прояви. Аз обаче допуснах първата възможност, тъй като кариерата му изглеждаше нормална до деня, в който някой го беше взел за дърво.
— Е? — попита ме Кейт. — Какво мислиш?
Погледнах я.
— Открих, че нещо липсва.
— Да. Вече съобщих на Джак. Той ще се отнесе към директора, който ще изиска засекретената информация. Това ще отнеме няколко дни. Може би повече, макар да отбелязах, че е спешно. — Тя замълча, после прибави: — Това досие е обозначено само като „Секретно“, а ни трябваха четири дни, за да го получим. Понякога не са много бързи. „Строго секретно“ означава, че ще мине повече време.
Кимнах.
— Освен това — продължи Кейт, — ако някой от горните етажи реши, че няма нужда да знаем, или заключи, че засекретената информация не е свързана с разследването ни, никога няма да я видим. И Даже да има връзка, може да е прекалено деликатна за нашите очи. Тогава с нея ще се заеме някой друг.
Обмислих думите й и отбелязах:
— Засекретената информация навярно не е от значение, освен ако не е свързана с убийството му. А ако е така, защо е строго секретна?
Тя сви рамене.
— Може никога да не научим.
— Не за това ми плащат.
— До каква категория информация имаш достъп? — попита ме Кейт.
— Секретна.
— И аз. Но категорията на Джак е „строго секретна“, така че ще може да види липсващите данни, ако реши, че се налага.
— Откъде ще разбере дали се налага, ако не знае какво е засекретено?
— Някой ще му каже.
— Кой?
— Не ти. Федералното правителство не ти е нюйоркското полицейско управление. Но предполагам, че вече си го разбрал.
— Убийството си е убийство. Законът си е закон. Първа лекция от курса ми в „Джон Джей“. — Вдигнах слушалката и набрах номера в Ан Арбър, Мичиган, който бе посочен в досието. Телефонът иззвъня и се включи секретар. Прозвуча глас на жена на средна възраст, несъмнено госпожа Хамбрехт. „Тук е домът на Хамбрехт. В момента не можем да отговорим, но ако оставите името и телефонния си номер, ще ви се обадим веднага, щом е възможно.“
Ако под „ние“ имаше предвид себе си и полковник Хамбрехт, и никога нямаше да ми се обади. След сигнала оставих следното съобщение: