Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Аз не смятах така, Кейт също.
— Госпожо — настоя тя, — опитваме се да помогнем за откриването на убиеца на мъжа ви. Зная, че като съпруга на военен разбирате какво означава секретност. Уверявам ви, че спокойно можете да говорите. Искате ли да дойдем в Ан Арбър и лично да се срещнем?
Отново последва мълчание.
— Не — накрая отвърна Роуз Хамбрехт.
Изчакахме.
— Добре… — започна вдовицата. — Четирите изтребители-бомбардировачи F-111 от ятото на съпруга ми имаха задачата да бомбардиат един военен лагер край Триполи. Казваше се Ал Азизия. Навярно си спомняте от новините по онова време, че един от самолетите пусна бомба над дома на Муамар Кадафи. Това беше в лагера Ал Азизия. Кадафи оцеля, но загина осиновената му дъщеря. Жена му и двамата му сина бяха ранени… Казвам ви само онова, което зная. Можете да си направите заключенията.
Кейт отново затрака на клавиатурата, като гледаше екрана. Надявах се, че знае как се пише Ал Азизия и Муамар Кадафи или там каквито думи трябваше да въведе в програмата.
— Вие също може да сте стигнали до някакви заключения — казах на госпожа Хамбрехт.
— Когато убиха съпруга ми, реших, че навярно е свързано с либийската операция. Но от военновъздушните сили ме увериха, че имената на всички участници в бомбардировката на Либия били строго секретни и никой нямал достъп до тях. Приех това обяснение, но си казах, че някой може да се е разприказвал или… не зная. Но престанах да мисля за това… до вчера, когато научих за убийството на семейство Уейклиф. Може да е съвпадение…
Можеше, но не беше.
— От тези осем мъже, които са бомбардирали… как се казваше?
— Ал Азизия. Един загина във войната в Залива, съпругът ми и Тери Уейклиф бяха убити.
Кейт принтираше някаква информация.
— Кои са другите петима от операцията? — попитах аз.
— Няма да ви кажа. Никога.
Отказът беше категоричен и нямаше смисъл да настоявам.
— Можете ли поне да ми кажете дали са живи?
— Разговаряха по телефона на петнайсети април. Не всички, но после Тери ми се обади и каза, че били добре и ми пращали поздрави… освен… един от тях е тежко болен.
Двамата с Кейт се спогледахме.
— Госпожо Хамбрехт — обади се тя, — бихте ли ми дали телефонен номер, на който да намеря някой от семейство Уейклиф?
— Предлагам да се обадите в Пентагона и да поискате да ви свържат с кабинета на Тери — отвърна вдовицата. — Някой ще отговори на въпросите ви.
— Предпочитам член на семейството — настоя Кейт.
— В такъв случай поискайте номера от Пентагона.
Госпожа Хамбрехт явно вече съжаляваше за този разговор. Военните са си затворена общност, меко казано. Но тя очевидно хранеше известни съмнения в обекта на клановата си лоялност и й бе хрумнало, че връзката трябва да е двустранна. Бях убеден, че военновъздушните сили и други държавни институции са я излъгали и че го знае — или поне го подозира.
— Благодаря ви за съдействието, госпожо. Уверявам ви, че правим всичко възможно, за да изправим убиеца на съпруга ви пред правосъдието.
— И други ме уверяваха. Минаха почти три месеца, откакто…
Понякога съм сантиментален и в такива ситуации съм склонен да поемам рискове.
— Мисля, че сме близо до отговора. — Отново погледнах Кейт и видях, че мило ми се усмихва.
Госпожа Хамбрехт дълбоко си пое дъх.
— Моля се на Господ да сте прав. Той… ми липсва…
Не отговорих, но се зачудих на кого ще липсвам, ако гушна босилека.
Тя се овладя.
— Убиха го с брадва.
— Да… Ще поддържаме връзка.
— Благодаря ви.
Затворих.
С Кейт помълчахме малко, после тя каза:
— Клетата жена.
Да не споменавам за клетия накълцан Уилям Хамбрехт. Но жените имат друг подход към тези неща. Дълбоко си поех дъх и пак се превърнах в предишното жилаво копеле.
— Е, предполагам, че знаем каква информация е била засекретена със заповед на министерството на отбраната и президента. И не е била свързана с ядрено оръжие, както някой е казал на високоуважаемия ни шеф.
Оставих Кейт да си направи заключението, че Джак Кьоних не ни разкрива всичко.
Тя или не го направи, или не желаеше да го дискутира, защото ме похвали:
— Отлично се справи.
— И ти. Какво откри в компютъра?
Кейт ми подаде разпечатките. Прелистих ги и забелязах, че повечето са материали от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ с дата след 15 април 1986 година.
Вдигнах глава.
— Нещата започват да се навързват, нали?
Тя кимна и отвърна:
— Връзката си е била там още от самото начало. Не сме толкова умни колкото си мислим.
— Другите също. Но отговорът винаги ти се струва лесен, като вече си стигнал до него. Освен това не само либийците правят заблуждаващи ходове.