Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Радослав се покатери по костено-черупчестата стълба и се промуши през отвора. Змеят го последва и Дичо се озърна през рамо, защото люкът му се стори тесен за по-едрия му придружител. Шарканът обаче никак не се затрудни, притисна криле към тялото и се провря ловко и бързо, подобно на котка. Отворът се хлопна с щракане, в което прозвуча и примлясване, сякаш бе по-скоро уста, а не механичен шлюз. За кратко попритъмня, светлината отвътре се оказа не толкова ярка като слънчевата отвън, а пък сиянието в златно комай угасна, щом двамата пътника се качиха.

Отвътре раковината-кораб съвсем приличаше на екзотичен роднина на черноморски рапан, но с по-инаква разцветка. „Преддверието“ бе като малка куполовидна пещера със съвсем плосък под, от която тръгваха нагоре няколко набраздени тунела. Тъмните фуги на безброй неравни многоъгълници образуваха хаотична паяжина от прави или съвсем леко извити линии. Бяха навсякъде — по пода, по тавана и по стените. Охлювени извивки, плавни линии, на места ръбове, редици костени пъпки… Някои от многостените светеха в жълто-оранжево, което обаче напомняше не за лампи, а за блещукане от коремчета на светулки, сякаш тук-там бяха вградени белонски живи фенери…

Радослав усети леко люшкане под краката си. Подпря се на стената… и ахна.

Самата ладия бе ЖИВА! Усещаше я с дланта си. Аурата на живот го обграждаше отвсякъде. Стената остави по кожата му полъха на витална плът, неподатлива, сякаш кора на дърво, еленов рог, рачешка щипка, но неизкуствена, неръкотворна. Долови и потока на жизнената енергия, може би кръвоносен съд или друго, аналогично на артерия или вена.

Едва доловим звук, бледо наподобяващ призрачен шепот, се стрелна покрай ушите на Радослав. Змеят също склони глава, сякаш и той се заслуша в нещо.

— Вече летим — съобщи той. — Подканват ни по-бързо да си заемем местата, преди по-сериозно да ускорят. Най-вече за теб се отнася.

— Аха… и накъде?

— По десния тунел, моля. Не се притеснявай да лазиш на четири крака, ако ти е стръмно. Зертончето не е предвидено за гости от други раси…

Браздите по пода бяха неравни и грапави, но покрай тях твърдата плът (или все пак кост?) на чудноватата ладия се усещаше като съвсем гладко и полирано до съвършенство дърво. Коловозите му помогнаха и му спестиха подхлъзване. Не толкова от усилие, колкото от възбуда и, призна пред себе си — притеснение, Радослав се задъха. Отзад тихо се плъзгаше змеят, само жаркото му дихание се усещаше.

Озоваха се в коридор, който навярно опасваше като пръстен сърцевината на кораба. Дичо прехвърли крак през поредния ръб, с другия все още опираше по-ниско долу пода.

— Ето там, в нишата — посочи му змеят. — Сядай там и кротувай.

— Ами ти?

— Ще ти правя компания. Аз съм твой Посрещач.

Нишата имаше вид на полукръгъл купел и бе доста удобна за седене. Радослав се отпусна… и неволно извика. Стресна се, когато някакви пипала — добре че не бяха студени и лигави, а като царевични кочани на допир! — го обгърнаха и обездвижиха тялото му. Оставиха що-годе свободни само ръцете и отчасти главата. Нещо меко, като от гума, подпря тила и врата му.