Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
— Чуй ме. Имало едно момче без баща и без майка. Откърмила го една силна и умна жена. И то вървяло след нея. После дойде баща му — а той беше силен и умен мъж. И детето тръгна след него. Тъй това дете порасна, а не беше извървяло нито крачка, без да върви след чужд гръб. И… живял и друг мъж, който обикнал момчето. И този мъж дочакал ден, в който бащата усетил, че силите го напускат, а втората майка била далече в степта. И мъжът чакал момчето най-после да дойде при него, защото било свикнало да върви след някого…
И жрецът млъкна. А Кубрат гледаше лицето му, нацепено от пукнатините на слънчевите нишки, които пронизваха дъските на капаците. Тези нишки се стичаха по каменното лице на жреца като нишки на паяжина. И Кубрат стана, та бавно, сякаш извършваше свещенодействие, успя да спусне кожената завеса пред прозореца. И все пак отнякъде се промъкваше разпиляна светлина и тя бавно извая двамата мъже, потънали в полумрака, като в дълбока вода. И в полумрака жрецът изрече:
— Този мъж съм аз. Но аз разбрах, че Аспарух няма да дойде при мене — защото заедно с тебе се унася в смъртната дрямка.
Кубрат каза:
— Зная го. Зная, че чакаш Аспарух. Виждам, че страда. Защо ми говориш тези думи?
Жрецът каза:
— Искам да ме разбереш, че за мене Аспарух е скъп, колкото за други хора е скъп единственият техен син. Искам да разбереш, че това, което ти казвам, тежи върху мене толкова, колкото и върху тебе. Кубрате, ти трябва да откъснеш Аспарух от себе си и да го пратиш някъде далеч — ако може, накрай света. Само така ти ще го спасиш.
И Кубрат дълго мълча, а в стаята ставаше все по-светло, защото очите на хората свикнаха със здрача. И жрецът видя, че Кубрат има своето предишно лице, преди да го докосне „малката смърт“. И гласът му беше предишният, когато каза:
— Не, жрецо, не ти тежи колкото на мен. Аз те разбирам, ала ти няма да ме разбереш.
А жрецът каза и в гласа му имаше молба:
— Спаси го. Забрави за себе си.
Кубрат каза:
— Нима е грях един баща да иска синът му да склопи очите му?
Жрецът каза:
— Ти няма да умреш, Кубрате. Повтарял съм ти — и пак ще ти повторя — твоята звезда казва, че ти ще умреш тогава, когато поискаш смъртта си. Странно е, не мога да разчета докрай писмената на звездите, ала съм питал други жреци и те ми казаха същите думи. Смърт от своя ръка — като Ак Йола. Ала… Ак Йола иска да умре. Ти… искаш ли да умреш, Кубрате?
Кубрат твърдо каза:
— Не.
И като помълча, добави и каза:
— Искам да видя Аспарух мъж.
И Кубрат и жрецът останаха да седят един срещу друг — Кубрат с двете си длани върху коленете, а жрецът, приведен напред, сложил единствената си ръка върху кръстосаните си колена, отпуснал глава върху дланта си. И двамата гледаха надолу, в мрака, като орисници, дошли да решат съдбата на някого, чиято сянка и двамата виждаха пред себе си.
Кубрат попита:
— Жрецо, колко станаха годините ти?
Жрецът отговори:
— Седемдесет.
И пак замълча. Кубрат мислеше колко хубаво е да си на седемдесет години, макар някои да наричат тези години старост. А колко години живееха мъжете от неговия — Кубратовия род? Кубрат не знаеше. Защото всички умираха в битка. Само той, Кубрат, май че щеше да умре от позорна старост. А жрецът мислеше, че мъжете от рода му — които бяха умрели жреци — всички бяха живели повече от век. Жрецът каза:
— Никоя птица не може да се научи да лети, ако не се откъсне от гнездото си.
Кубрат каза:
— Ти казваш, че ще умра, когато поискам. Но ти не предсказа, че „малката смърт“ ще дойде при мене.
Жрецът каза:
— Нямаше смърт. Звездите не сочеха смърт.
Кубрат каза:
— Ала аз съм полумъртъв.
И пак замълчаха, а кой знае откъде проникналата светлина очертаваше приведените им гърбове. Но не приличаха вече на орисници, ами бяха двама самотни старци. И Кубрат каза:
— Ей там, в ъгъла, седи голям мех с билки. Прати ми го Акага. Трябва да пия всеки ден по една стиска сушени билки. Както гледам меха, голям е — би трябвало да стигне най-малко за цяла година. А бабата е скъперница. Ох, колко страшно е стисната. Всичките й ножове са като сърпове, защото в средата са изтрити от рязане. Тя не хвърля дори скъсан ремък. Щом е пратила цял мех билки, мислила е, че ще го изпия. Иначе щеше да прати две шепи. А тя знае кога ще умра. Тя знае кога ще умре всеки от нас…
И не говореше Кубрат с печал, ами с ярост. И гласът му ставаше все по-висок и все по-гневен, сякаш се задушаваше от бяс. И като се изправи, с бързо движение — сякаш беше предишният Кубрат — дръпна завесата. С два удара на дланта си отхвърли дървените капаци на прозорците, сякаш ги издъни. И в стаята победно нахлу потокът на слънчевия вятър. Кубрат се олюля, сякаш слънцето го блъсна в гърдите, но се облегна на ръба на прозореца и остана прав — с отворени очи и отворена уста. А слънцето го заливаше. И ослепен от слънцето, Кубрат изрече: