Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Само на север при славяните, както се каза, Кубрат никого не изпрати, тъй че Чръноглав остана при него, защото славяните нито мислеха да тръгват нанякъде, нито мислеха да подкрепят, когото и да било.
А Баян оставаше при тумените — и трите тумена, събрани на пролетния сбор, нямаше да се пръснат по шатрите си. И Баян трябваше да преброи свещените бойни коне, и ризниците, и шлемовете, а и да накара ковачите на оръжие да работят колкото сили имат.
Тъй разпореди Кубрат; и като го слушаха, хранените му люде се радваха, защото виждаха, че това е предишният Кубрат.
Но Кубрат говореше седнал и отпрати верните си хора, без да стане от престола. Ако станеше, всички щяха да се спогледат. А един хан е въплъщение и душа на своето племе — и ако ханът е немощен, то и племето почва да крее.
18.
И тръгнаха над степта ден след ден — всеки приличен на другия, като че ли се повтаряше един и същи ден.
А никой не научи, че болгарите имат вече трима ханове, нито пък някой твърдо знаеше колко е болен хан Кубрат и дали е вече съвсем здрав. Защото ханът се затвори в Жълтото градище, а това значеше, че е обърнал лице към тюркутите и хазарите, та или ги чака да дойдат, или се кани сам да тръгне срещу тях.
И по небето летяха бели облаци, и по степта се носеха сенки. И със сенките на облаците летяха или бавно се плъзгаха по степта стада коне, овце, крави или стада сайги, турове, онагри. А след стадата вървяха шатрите на конниците. Но в стражевите кули изправиха високи стълбове и по стълбовете закачиха железни клетки, пълни с тръстика, залята със смола. И ако се запалеха клетките, огънят щеше да се види на цял ден път. И край сигналните ями трупаха купчини вълчи изпражнения, които се хвърлят във вълчия огън — знакът за боен поход. А върху лицата на всеки конник в степта заиграха слънчеви зайчета, които отскачаха от острието на сабята му. Защото всеки конник всеки ден лъскаше сабята си. А по болгарския закон намереше ли се петно ръжда по сабята в деня преди похода, то конникът се убиваше.
И двадесет хунски рода минаха източния граничен окоп и пуснаха стадата си в ничията земя между земите на болгарите и хазарите, между реките Дон и Волга, а иначе над тези земи летяха само орли и по тях бродеха глутници вълци. И за да бъдат хунските коне с лъскав косъм и железни нозе, отмериха се на хуните и се дадоха хиляда коли овес, ръж и пшеница, а на стотниците и десетниците се дадоха плетени ризници. И само децата пасяха стадата, а мъжете хуни лежаха без шатри в степта, със саби под главата. И телата им усещаха топлината на знойната лятна земя и очите им следяха бавния ход на звездите по безкрайното небе.
Тъй огромното колело на времето се превърташе над степта. И денем пътят на слънцето очертаваше извивката на невидимата дъга на колелото, а нощем я очертаваше звездният хоровод.
За хан Кубрат и за сина му Аспарух колелото на Времето спря да се върти. Или се въртеше толкова бързо, та не се забелязваше ходът му — както не се забелязва камъкът в прашката, която боецът върти над главата си. Но камък в прашката има и ще дойде мигът, в който този камък ще излети.
Ден и нощ Аспарух беше край баща си. Денем следеше всеки поглед на баща си, а нощем не спеше и слушаше дишането му. Всичко се повтаряше, нищо ново не се случваше, но бащата и синът знаеха, че нещо трябва да се случи. И го чакаха. И Кубрат бавно се плъзгаше между каменните стени на стаята, скрити от зверските кожи. И по цели дни през прозореца гледаше река Дон и степта зад нея. Понякога дори яздеше, но караше коня си само ходом и главата му беше наведена надолу, и погледът му не обикаляше кръгозора.
Когато се върна в Жълтото градище, Аспарух сломи печата на Ван Фу върху вратата на книгохранилището и като влезе, взе да търси свитъците с песента за Гилгамеш. Не ги намери — само намери друг препис на плача на Гилгамеш. Намери и дълги свитъци със светото писание на християните, написано с гръцко писмо. И видя върху пергамента приписки, а позна ръката на баща си. Спомни си упоритата мълва, че хан Кубрат е приел Христовото кръщение, когато е бил в Константинопол. И чудно нещо — баща му беше писал край редовете, пълни с ридания и оплаквания, а не с разкази за богове и чудеса. Но нито плачът на светото писание, нито риданията в свитъците на индуси, перси и елини стигнаха до сърцето на Аспарух. Защото това бяха само слова. И Аспарух не се учуди, че книгите на древните са пълни с толкова мъка и отчаяние. Той закрепи отново печата на вратата и спря да чете за чуждата мъка.