Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
Мъглата се надигна за миг, покри ме пак и ме дръпна надолу. „О, не!“
- Какво значи това? Как така не сте си говорили? - Гласът на Грейс. Беше ядосана. Опитах се да раздвижа глава, но тялото ми категорично отказваше да ме слуша.
- Какво си направил?
-Мамо...
- Какво си направил, Крисчън?
- Бях толкова ядосан... - почти проплака той.
Светът потъна - или аз потънах.
Чувах тихи, объркани, неясни гласове.
- Ти ми каза, че си прекъснал всякакви връзки. - Беше Грейс. Говореше тихо и укорително.
- Така е. Но когато я видях за последен път, видях цялата картина, бъдещето. Знаеш какво имам предвид... за детето. И за първи път осъзнах, че това, което сме правили... е било грешно.
- Това, което тя е направила с теб, а не вие. Ще видиш, децата ще те научат. Ще те накарат да погледнеш света в съвсем различ-на светлина.
- Тя най-сетне разбра... и аз разбрах и... нараних Ана - прошепна той.
- Често нараняваме хората, които обичаме. Трябва да й кажеш колко съжаляваш. И ти го казвам съвсем отговорно. Трябва да й кажеш - и да й дадеш време.
- Тя каза, че ме напуска.
„Не, не, не!“
- И ти й повярва?
- В началото - да.
- Винаги вярваш на лошото в хората и на лошото в себе си. Винаги си бил такъв. Ана много те обича и е повече от очевидно, че и ти я обичаш.
- Тя беше толкова ядосана...
- Сигурна съм, че е така, а и самата аз съм ти много ядосана. Знаеш ли, мисля, че можеш да се ядосаш истински само на човек, когото обичаш.
- Мислих много за това. А тя ми е показвала много пъти, че ме обича... до степен да рискува живота си.
- Точно така.
- О, мамо, защо не се събужда? - Гласът му пак се скърши. -Едва не я загубих!
- Двайсет и четири години. Чак сега, след всичкото това време, мога да те прегърна така.
- Знам, мамо... Радвам се, че поговорихме.
- И аз. Винаги ще съм до теб. Не е за вярване, че ще ставам баба!
„Баба!“ Сладка забрава...
Меката му брада нежно стържеше по ръката ми и той леко стискаше пръстите ми.
- О, бебчо, моля те, върни се при мен. Съжалявам! Съжалявам за всичко! Само си ела при мен. Толкова ми липсваш! Обичам те...
„Опитвам се, опитвам се. Искам да те видя“.
Но тялото ми отказа да се подчини и потънах в съня.
Пишкаше ми се. Отворих очи. Бях в болнична стая. Беше тъмно, единствената светлина идваше от някаква лампа до мен. Беше и много тихо. Главата и гърдите ме боляха. Но най-вече ми се пишкаше. Опитах да помръдна. Усетих леко ужилване в дясната ръка, когато се опитах да я раздвижа. Бяха ме сложили на системи. Затворих очи. Раздвижих глава. Вече реагираше на волята ми. Пак отворих очи. Крисчън спеше, седнал до мен, опрял глава на ръцете си. Протегнах ръка, щастлива, че тялото ми най-сетне изпълнява желанията ми, и прокарах пръсти през меката му коса.
Той подскочи така внезапно, че отслабналата ми ръка падна на леглото
- Здрасти - изграчих.
- О, Ана! - Гласът му се давеше в облекчение, щастие, изненада. Хвана ръката ми, стисна я здраво и я опря до брадясалото си лице.
- Трябва да ида до тоалетната - прошепнах.
Той отвори уста, погледна ме объркано, после каза:
- Не мърдай, ще извикам сестрата! - И докато се опитвах да седна, скочи и в паника затърси копчето за повикване.
- Моля те - прошепнах. - Трябва да стана.
„Господи, защо нямам никаква сила? Защо всичко ме боли?“
- Ще послушаш ли поне веднъж когато ти се казва нещо! -каза той и раздразнено, и притеснено.
- Наистина трябва да пишкам. - Гласът ми беше ръждясал, гърлото и устата ми бяха съвсем сухи.
Някаква медицинска сестра нахлу в стаята. Беше над петдесет, но с катраненочерна коса. Носеше огромни перлени обеци.
- Събудихте ли се, госпожо Грей? Веднага ще уведомя доктор Бартли. Аз съм Нора. Знаете ли къде сте?
- Да. В болница. Искам да пишкам.
- Имате катетър.
„О, това е отвратително!“ Погледнах притеснено Крисчън и после пак нея.
- Моля ви, искам да стана.
- Госпожо Грей...
- Моля ви.
- Ана! - каза Крисчън с предупредителен тон.
Започнах да се набирам на лакти и да се опитвам да стана.
- Ще ви махна катетъра. Господин Грей, мисля, че съпругата ви иска да остане сама. - Погледна го многозначително.
- Никъде не мърдам! - отвърна ядно той.
- Крисчън, моля те! - прошепнах, пресегнах се и хванах ръката му. Той стисна моята и ме погледна тревожно. - Моля те!
- Добре - каза той безпомощно и прокара ръка през косата си. - Две минути! - изсъска на сестрата, наведе се, целуна ме по челото и излезе.
След малко нахлу обратно. Предполагам, че бяха минали точно две минути. Сестра Нора ми помагаше да стана. Бях облечена в болнична нощница. Не помнех някой да ме е събличал.