Служители на Здрача
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Служители на Здрача». Краткое содержание книги:
Внезапно животът на Кристин се превръща в ад, а собственият й любим син става прицел на религиозните фанатици от сектата на Здрача. Те го жигосват като Антихрист, искат да го унищожат и… са навсякъде.
Стига, каза си ядосано Кристин.
Тя имаше вече достатъчно за какво да се безпокои. Лудите на Спайви. Джоуи. Раната на Чарли. Времето. Дългото пътуване обратно към цивилизацията. Не можеше да прибави към списъка и прилепите. Това беше лудост. Шансът да отидат по-близо до прилепите беше едва едно на един милион.
Кристин се опита да се отпусне.
Тя прибави още дърва в огъня.
Пискането замря.
В пещерите отново настана тишина. Нарушаваше я само затрудненото дишане на Джоуи и пращенето на огъня.
На Кристин започна да й се доспива.
Тя опита всеки трик, който успя да измисли, за да остане будна, но сънят продължи да затваря очите й.
Кристин се страхуваше да задреме, защото през това време можеше да се влоши състоянието на Джоуи. Или можеше Чарли да има нужда от нея, а тя нямаше да разбере.
Освен това, някой трябваше да стои на пост.
Хората на Спайви можеше да дойдат през нощта.
Не. Бурята. На вещиците не се разрешаваше да летят, яхнали метлите си, в буря като тази.
Кристин се усмихна, спомняйки се начина, по който Чарли беше се пошегувал с Джоуи.
Трепкащата светлина на огъня беше хипнотизираща…
В края на краищата, някой трябваше да стои на пост.
Само да дремне за малко.
Вещици…
Някой… трябва да…
Кошмарът беше от тези, в които тя знаеше, че е заспала, че случилото се не е реално, но това не ги правеше по-малко страховити. Кристин сънуваше, че всички пещери в стената на долината са свързани в един сложен лабиринт и че Грейс Спайви, заедно със своите религиозни терористи, е влязла точно в тази пещера от други, намиращи се по-нататък по склона. Сънуваше, че те готвят жертвоприношение на човек и че жертвата е Джоуи. Тя се опитваше да ги убие, но всеки път, когато застрелваше някой от тях, тялото му се разделяше на двама нови фанатици, така че, като ги убиваше, само увеличаваше броя им. Кристин все повече обезумяваше и се ужасяваше, а броят им ставаше все по-голям, докато всичките пещери в стената на долината не се изпълниха с хора на Спайви, като армия плъхове или хлебарки. А после, усещайки че сънува, тя започна да подозира, че последователите на Спайви не бяха само в пещерите от съня, но и в истинските пещери отвъд него. Те правеха жертвоприношение на човек както в кошмара, така и в реалността и ако тя не се събудеше, за да ги спре, те щяха наистина да убият Джоуи. Те щяха да го убият, докато тя спеше. Кристин се бореше да се освободи от желязната хватка на съня, но не можеше. Тя не можеше да се събуди и сега, в съня, те щяха да прережат гърлото на момчето. А в реалността, отвъд съня?
69.
Сутринта, когато Кристин се събуди, Джоуи ядеше шоколад и галеше Чубака.
Тя го наблюдава известно време и осъзна, че сълзи се стичат по бузите й. Този път обаче плачеше от щастие.
Джоуи изглежда се завръщаше от своето самоналожено психологическо изгнание. Той беше също и в по-добро физическо състояние. Може би се подобряваше. Слава Богу.
Подуването беше изчезнало от неговото лице и бе заменено от един по-добър, макар и не истински здрав цвят, а дишането му не беше повече затруднено. Очите му бяха пусти и той продължаваше да бъде безучастен, но не в такава голяма степен и не така покъртително, както вчера.
Фактът, че Джоуи бе отишъл при провизиите, бе ровил в тях и бе намерил нещо сладко за себе си, беше окуражаващ. И очевидно той беше добавил дърва в огъня, защото последният гореше ярко, въпреки че след като бе оставен без наглеждане през нощта, не беше се превърнал в купчина топли въглени.
Кристин допълзя до него и силно го притисна в прегръдките си. Джоуи също я притисна, макар и слабо. Той не говореше и не можеше да бъде подкупен, подкачен или насърчен да каже поне една дума. Все още не я поглеждаше право в очите, като че ли не усещаше напълно, че тя е тук, с него. Обаче, когато не го гледаше, Кристин чувстваше, че неговите наситено сини очи се обръщаха към нея и губеха своята безжизненост и замисленост. Тя не беше сигурна. Не можеше категорично да установи това, но смееше да се надява, че той се връща към нея, опипвайки бавно своя път назад от ръба на аутизма. Кристин знаеше, че не трябва да го кара да бърза, че не трябва да е твърде настоятелна.