Пътят на дракона

Въпреки жегата за срещата в губернаторския дворец Ситрин облече тъмносиня рокля с дълги ръкави и висока якичка. Косата си беше прибрала под мека шапчица, прикрепена със сребърна фиба, която беше сред последните бижута, останали й от ванайския товар. Облеклото й би било по-подходящо за хладен есенен ден и роклята лепнеше неприятно по гърба й, но мисълта да се появи в нещо по-разголено пред Кахуар Ем не й беше по вкуса. А да сложи колието или брошката, които той й беше подарил, определено би било проява на лош вкус.

Той я поздрави с официален поклон в коридора пред стаята за частни аудиенции. Единствено леката му усмивка и смехът в зелените очи бяха намек за нощите, които бяха прекарали заедно. Облечен беше с туника в пясъчен цвят с тъмни емайлирани копчета, закопчана догоре, и Ситрин се хвана, че оглежда одобрително тялото му. Зачуди се какво ли ще стане с връзката им след края на надпреварата. Слугинята, светлокоса синайка, ги покани с поклон да влязат.

Маса от тъмно дърво заемаше голяма част от стаята, широките прозорци зад нея гледаха към клоните на зелено дърво. Нежният танц на листата създаваше измамно усещане за прохлада. Синайският наемник стана, когато Ситрин влезе, и седна отново, след като тя зае мястото си. Тралгунката и представителят на местните търговски къщи ги нямаше.

— Добра година — каза синаят. — Ходихте ли на пристанището, магистра?

— Уви, не успях — отвърна Ситрин. — Работният ми график е убийствен напоследък.

— Непременно трябва да намерите време. Тази година са докарали сандъци с всякакви дрънкулки. Има едни глобусчета от цветно стъкло, които звънтят, като ги потъркаш. Много са симпатични. Купих три за внучката си.

— Надявам се, че късметът е бил на ваша страна, сър — каза Кахуар Ем. Гласът му прозвуча неочаквано остро. „Какво толкова го е ядосало?“ — зачуди се Ситрин.

— О, да — отвърна синаят, като пренебрегна заядливия тон. — Определено извадих късмет, благодаря.