Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Посещавам сина си. Той отново се държи стеснително с мен; не сме живели заедно, откакто бяхме в замъка Крейгмилар.
— Не искат да ми позволят да живея с теб — казвам му. — Постоянно се опитвам да дойда при теб. Те отказват да ми позволят.
Той подбира толкова грижливо думите си, за да отговори, та не мога да повярвам, че е само на седем години:
— Казвам им, че искам да ви видя, но все още не мога да давам заповеди. Но графът на Аран е любезен с мен, и се държи мило. Казва, че херцогът на Олбъни ще се върне скоро и тогава ще имаме мир. Казва, че тогава ще можете да живеете с мен като моя почитаема майка и ще бъдем щастливи.
— Не, не, Шотландия трябва да бъде свободна от французите — казвам му сериозно. — Ти си син на англичанка, наследник си на английския трон. Не искаме френски съветник. Никога не забравяй това.
Дейви Линдзи, постоянният спътник и приятел на сина ми, пристъпва напред и ми се покланя.
— Негова светлост се гордее с наследството си — казва той внимателно — Но знае, че френските му настойници също са негови приятели и сродници.
— О, Дейви! — възразявам. — Това при положение, че Джеймс Хамилтън приема френска издръжка и нарича съпруга ми нарушител, който създава неприятности! Той не може да ни бъде приятел!
— Негова светлост трябва да бъде приятел на всички — напомня ми Дейви спокойно. — Не може да бъде видян да предпочита една страна пред друга.
Малкото момче мести поглед от мен към него, сякаш се опитва да реши на кого да вярва, на кого може да разчита. Той е момче, което не е имало момчешки години, дете без детство.
— Господи, колко ми се иска да те беше възпитал баща ти — казвам горчиво.
Той ме поглежда в отговор, големите му тъмни очи блестят от сълзи.
— На мен също — казва.
Арчибалд ме оставя в Холируд и казва, че има работа в имотите си.
— О, да дойда ли с теб? — питам. — Ще яздя с теб. Къде ще отидем?
Едва доловимо колебание, едно светкавично стрелване на погледа му настрана, ме кара да се поколебая за миг.
— На лов ли отиваш? — питам. — Арчибалд, къде отиваш?
Той се доближава, така че хората около нас да не могат да го чуят.
— Ще се срещна с Томас Дейкър — казва в ухото ми. — Отивам по твои дела, любов моя. Ще яздя през нощта до мястото на срещата ни, ще науча новини за брат ти и плановете му, и ще се върна у дома бързо.
— Кажи на лорд Дейкър, че трябва да уговорим условия с френския регент — казвам. — Не можем да се противопоставим на Джеймс Хамилтън като изпълняващ длъжността на регент, а херцогът на Олбъни ще се върне рано или късно. Трябва да работим с двамата, трябва да си върна регентството и да получим попечителство над Джеймс.
— Олбъни никога няма да се върне — обещава ми Арчибалд. — Никога няма да се върне. Желанието на брат ти — и моето предпочитание — е да не го видим никога повече тук. Брат ти ни помогна добре. Хвана Олбъни в капан във Франция, превърна изгнанието му от Шотландия в част от договора с Франция, направи толкова много за нас! А без него Хамилтън не е нищо повече от водач на клан. Може да нарича себе си заместник-регент — може да се нарича както пожелае, — но французите няма да подкрепят Хамилтън срещу англичаните. Можем да го унищожим, веднага щом бъдем готови.
— Не, не — казвам. — Никакви битки повече. Трябва да направим всичко по силите си, за да удържим мира, докато Джеймс стане достатъчно голям, за да заеме трона. Хамилтън или Олбъни, регентът или заместник-регентът, трябва да ръководят съвета и да усмиряват лордовете. Трябва да работя с тях.
— Ще кажа на Дейкър, че мислиш така — обещава ми Арчибалд. — Знаеш, че искам мирът в Шотландия да бъде запазен заради сина ти. Не искам нищо друго.
Слизаме до двора на конюшнята — всеки обвил ръка около кръста на другия, притиснати един към друг като млади влюбени. Целувам го за довиждане на един завой на стълбите, където никой не може да види как ме прегръща, как се вкопчвам в него.
— Ще се върнеш ли утре вечерта? — питам с копнеж.
— Вдругиден вечерта — казва той. — По границите не е безопасно след мръкване.
— Не поемай рискове. По-добре остани още една нощ, вместо да яздиш след залез-слънце.
— Ще се върна невредим при теб.
— Две нощи — прошепвам.
— Не повече.
— Нали знаете къде е? — пита ме Джеймс Хамилтън, заместник-регентът. — Това е общоизвестно.
При думите му усещам студ, сякаш е положил ледена длан на тила ми.
— Кое е общоизвестно? — отвръщам.
Излязла съм на кон извън Холируд, през Канънгейт, покрай големия, извисяващ се планински връх, който хората наричат Тронът на Артур, тъй като знам, че Джеймс Хамилтън и лордовете, чиито предпочитания са на страната на Франция, ловуват в дивите поля и тресавища на юг от града. Хамилтън, графът на Аран, ми е изпратил тайно съобщение, в което ми казва, че иска да разговаря с мен извън подслушващите стени и шпиониращите прозорци на града, и трябва да узная какво ще каже. Не мога да не му се доверя, познавам го от години. Разбира се, искам да чуя плановете му за Шотландия, какви вести има от Франция; но не искам да чувам клюки по адрес на съпруга си.