Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Близък ли сте на госпожа Моцарт?
— Да. Неин син. Единствен син.
— Господине, в такъв случай ви моля да се подпишете в църковния регистър.
Волфганг внимателно прочете какво е написано, за да провери дали не е допусната грешка: „4 юли 1778 година, Ана Мария Пертл Моцарт, петдесет и седем годишна, жена на Леополд Моцарт, капелмайстор от град Залцбург, починала вчера на улица «Гро Шене», бе погребана в присъствието на сина й, Волфганг Амадеус Моцарт, и на Франсоа Ена, приятел на семейството.“
Той се подписа просто: „Моцарт“.
Ена сложи и своя подпис и Волфганг се помоли бог да приеме душата на мама. Но когато свещеникът замърмори на френски последния упокой и тялото й бе спуснато в земята сред толкова чужди хора, Волфганг реши, че бог е твърде далеч.
49
Леополд седеше в Танцмайстерзал в дома на Ханибалплац и пишеше писмо до Ана Мария и сина си — тази внушителна, красива музикална стая хранеше у него най-нежни спомени за тях, — когато донесоха писмото на Волфганг за тежката болест на майка му. Леополд тъкмо бе написал: „Най-любима съпруго, за да не закъснея да те поздравя за именния ден, пиша ти сега да те уведомя, че ще получиш поздравлението ми преди настъпването на този тържествен ден; желая ти пълно щастие и отправям молитва към всемогъщия бог да запази за много години не само доброто ти здраве, но и радостта, която би била възможна в този изменчив и тежък свят. Вярвам, че с божия помощ отново ще бъдем заедно; ти знаеш, най-трудно от всичко за мен е да понасям разлъката с тебе, мъчи ме мисълта, че си толкова далеч от мен, че трябва да живеем разделени един от друг! Колкото до останалото, при нас слава богу, всичко е наред. Целуваме тебе и Волфганг хиляди пъти и много те молим да пазиш най-грижливо скъпоценното си здраве…“
Леополд се залови да чете писмото на сина си, но нямаше сили да продължи. От това писмо лъхаше примирение, съвсем несвойствено за Волфганг, и Леополд внезапно изтръпна от страх — жива ли е все още Ана Мария?… Не, господ не е толкова жесток, убеждаваше той себе си, иначе и най-благочестивият човек може да стане безбожник. Повика Нанерл, защото искаше да чуе нейното мнение, но Нанерл, като прочете писмото на брат си, заплака.
— Какво ни остава да мислим — рече Леополд. — Или вече е мъртва, или състоянието й се е подобрило, тъй като писмото е с дата трети юли, а днес сме вече тринадесети.
— Волфганг е повикал свещеник! Вече навярно сме я изгубили! — възкликна Нанерл.
— Да, твърде силно личи стремежът му да ни утеши. Волфганг никога не би писал така официално, ако не е загубил всяка надежда, или това вече е станало и не е могъл да пише по друг начин.
Леополд и Нанерл седяха тихи и печални, замаяни от тъжната новина, когато влезе Булингер. Леополд мълчаливо му подаде писмото на Волфганг. Якият, белокос свещеник внимателно прочете писмото и на лицето му се изписа печал и изумление.
— Как мислиш, Леополд? — попита той.
— Мисля, че Ана Мария е мъртва.
— Боя се, че е наистина така — скръбно отрони Булингер. — Волфганг не би писал толкова тревожно писмо без всякаква причина.
И когато свещеникът в стремежа си да утеши Леополд продума: „Бъди смел, можем да очакваме всичко“, Леополд разбра какво се крие в думите на Булингер и изрече с отчаяние:
— Не само съм сигурен, че е умряла, а дори зная, че вече е била мъртва, когато Волфганг е писал писмото. Прав ли съм, Булингер? — Гласът му беше твърд, но сърцето се късаше от болка.
Лицето на свещеника изгуби обичайната си руменина и настъпилата тишина изглеждаше зловеща като самата смърт. Тогава онова, което за Леополд беше само предположение, се превърна в увереност.
Булингер прегърна Леополд и Нанерл и всички заридаха.
На другия ден Леополд завърши писмото до Ана Мария, обръщайки се само към Волфганг. Остави поздравлението по случай именния й ден, сякаш по този начин искаше да я запази жива, но съобщи на сина, че знае за писмото му до Булингер, и го помоли да му опише най-подробно мамината болест и смърт. Леополд положи усилия да не изпадне в чувство на съжаление към себе си, но не можеше да не сподели с Волфганг каква тежка загуба са понесли. Не можеше обаче и да се размеква, най-малкото пред сина, чийто наставник е бил цял живот. Нима жертвата, направена от Ана Мария, ще се окаже напразна; тогава как би се примирил той със смъртта й?
„Не се безпокой за мен, аз ще се помъча да надмогна скръбта си — писа той, — както подобава на мъж. Винаги помни каква прекрасна майка си имал. Сега ще можеш напълно да оцениш нейната любов и грижи.“ В края на писмото Леополд посъветва сина си да направи всичко възможно, за да получи поръчка за опера. Това било далеч по-разумно, отколкото да зависи от хора като Льогро, Новер или дори дук дьо Гин, макар че прояви интерес какво е станало с тях — защото Волфганг не бе споменал нито дума по този въпрос.