Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Дори в Залцбург!
— Затова ли го уволниха?
— Той сам поиска да бъде освободен, господин Моцарт.
— Негова светлост ни даде да разберем нещо съвсем друго.
— Негова светлост беше зает по онова време с други неща: с Бавария, Австрия, Прусия, с опасността от вражеско нахлуване. Много го опечали вестта за кончината на вашата съпруга. И ви праща своите съболезнования.
— Той все още ли се сърди на Волфганг?
— Всъщност никога не му се е сърдил. Беше само поядосан, нищо повече.
— Обаче както преди продължава да предпочита чужденците пред добрите, сериозни немски музиканти.
— Вече не. Господин Моцарт, бихте ли писали на сина си?
— За какво, ваше сиятелство?
— Хм, да речем, за мястото на катедрален органист преди всичко.
— Не мога! Синът ми би се надсмял на такова предложение. Ще откаже просто само заради заплатата.
— Колко пари ще иска?
— Очаква да припечели тази година в Париж най-малко хиляда гулдена.
— Адлгасер получаваше само триста.
— Но на вас ви трябва не само органист. Трябва ви и изпълнител на клавир, и диригент, и композитор, а по-добър от него няма да намерите.
— Несъмнено. Обаче хиляда гулдена е грамадна сума.
— Точно затова смятам, че да говорим повече по този въпрос е безполезно. Ценя вашата заинтересованост, графиньо, и зная, че главната ви грижа, също както и моята, е да повдигнем равнището на музиката в Залцбург. Но моя грижа също така представлява бъдещето на сина ми, той трябва да получи и други гаранции. Например, редовно да му се дава отпуск, за да пише опери. Тъй че напразно губим време, като обсъждаме този въпрос.
— За всичко трябва да се помисли, но възможно е да успеем в края на краищата да постигнем общо съгласие.
Леополд се чувствуваше истински Макиавели — колко ловко накара графиня Лютцов да разкрие тайните желания на Колоредо — и беше горд от това как успя да извърти работата. Но когато седна да пише на Волфганг с намерение да го уведоми за предложението на архиепископа, понеже, както и да бе представила работата графинята, то си оставаше предложение, съзнаваше, че синът не се поддава на уговаряне така лесно, както самият той. Затова Леополд особено подчерта:
„Пиша ти, скъпи Волфганг, съвсем не за да те уговарям да се върнеш в Залцбург — не вярвам ни най-малко, че архиепископът ще сдържи думата си. Обаче ако се получи нещо след всичките ми старания, ще ти бъдат предложени най-изгодни условия. И в случай че претърпиш неуспех в Париж, а това човек винаги може да очаква, отношението към теб ще стане тук много по-добро, отколкото преди.“
Погълнат от този ход, Леополд се отвличаше от скръбта по Ана Мария, което тя без съмнение би одобрила, мъчеше се да убеди сам себе си.
Планът на действие се стори на Леополд още по-разумен след няколко дена, когато от Волфганг дойде горчиво писмо с описание на новите трудности в Париж.
„Обични татко, печалната и фатална вест за смъртта на мама вече ти е известна, затова не ще се спирам повече на ужасните подробности на нещастието, което ни постигна.
Предложиха ми място на органист във Версай със заплата 2000 ливри годишно, но ще трябва да прекарвам шест месеца в двора и шест месеца в Париж. Освен това тези пари, които се равняват на 915 гулдена и в Германия биха представлявали значителна сума, в Париж са нищо; тук парите просто се топят, ето защо приемането на подобно предложение би било съвсем неразумно. И друго — тук всички твърдят: да постъпиш на служба при краля, значи да бъдеш забравен в Париж… А да остана само органист — за нищо на света!
Ти ме съветваш например по-често да правя визити, да завързвам нови познанства и да възстановя старите връзки, но това е невъзможно. Разстоянията тук са твърде големи, а улиците прекалено мръсни, за да се ходи пеша; мръсотията под краката е неописуема; наемането обаче на карета или поне на портшез струва четири-пет ливри, а във Версай е още по-скъпо. И всичко това е пълно губене на време, защото само ти говорят комплименти и с тях всичко свършва. Помолят ме да се явя някъде — отивам, свиря, а те възкликват: «Oh! C’est un prodige, c’est inconcevable, c’est etonnant! Et adieu»!35
Но дори да се примиря с всичко това, трудностите няма да намалеят. Уж съм на такова място, където хората имат уши, за да слушат, сърце, за да чувствуват, и някакво разбиране и вкус — на всичко останало не бих обръщал внимание, — ала колкото до музиката, за съжаление трябва да призная, че живея сред истински магарета. Льогро ми дължи пари, Новер не ми плати дори едно су за музиката, която написах към неговите танци, промени я така, че тя заприлича на жалките френски мелодийки, а дук дьо Гин, като ме освобождаваше, се държа направо оскърбително.
35
О, това е чудо, фантастично, удивително! И накрая… сбогом (фр.). — Б.пр.