Следотърсача
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следотърсача». Краткое содержание книги:
— Не, Юнска роса! — възкликна девойката. — Аз съм слушала много за коварството и вероломството на твоето племе, но такова нещо никога не можех да си представя.
— Тускарор много хитър — каза Юнска роса и от тона й личеше, че тя не осъжда, но дори одобрява това, което беше извършено с мъртъвците. — Сега войници няма вреда, а ирокез има полза. Първо вземе скалп, сега кара тяло работи, а после запали труп.
Тези думи показаха на Мейбъл каква пропаст я отделя от нейната приятелка. В продължение на няколко минути тя дори не можеше да си наложи да заговори отново с нея. Но породената за миг враждебност към индианката остана незабелязана. Юнска роса съвсем спокойно се зае да приготви простата закуска. Целият й вид говореше, че за нея са напълно чужди и непонятни преживяванията, които не са присъщи на обичаите и нравите на нейните съплеменници. Мейбъл едва преглъщаше, а Юнска роса с чудесен апетит унищожаваше храната, сякаш нищо не бе станало. Като свършиха със закуската, двете отново започнаха да оглеждат острова, потънали в своите мисли. Нещо неудържимо притегляше Мейбъл към бойниците. Достатъчно беше обаче да се приближи и погледне, за да се отдръпне веднага, изпълнена с отвращение. И все пак ту шумоленето на листата, ту наподобяващият човешки стои вой на вятъра тласкаха отново и отново към бойниците примиращата от страх девойка. И наистина — мрачно зрелище беше тази уединена поляна, населена с нагласени като живи мъртъвци, застинали в безгрижни пози, сякаш изтощени след буйно веселие. На Мейбъл й се струваше, че е попаднала сред някакво сборище на вещици и дяволи.
През целия ден на острова не се появиха нито индианци, нито французи. Нощта дойде, за да покрие със своя плащ зловещия и ням маскарад с оная неизменност и непреклонност, с която земята следва своите закони, равнодушна към актьорите пигмеи, и към малките драми, които се разиграват върху нейната гръд сред неразборията на деня. Тази нощ мина далеч по-спокойно от предишната и Мейбъл спа дълбоко, разбрала, че нейната участ ще се реши едва след завръщането на баща й. Сержантът трябваше да дойде на другия ден и щом се събуди, девойката веднага изтича до бойниците, за да погледне към небето, да види какво е времето и какво става на острова. Мъртъвците продължаваха да се шегуват, излегнати на тревата, рибарят все още стоеше надвесен над водата, сякаш бе потънал изцяло в грижите около своята работа, а изкривеното от ужасна гримаса лице на Джени поглеждаше, както и вчера, от вратата на колибата. Времето обаче се беше променило. От юг духаше свеж вятър и макар че беше топло, всичко подсказваше наближаването на буря.
— Не мога повече да понасям това зрелище! — каза Мейбъл, като се отдръпна от бойницата. — По-добре би било да гледам пред себе си неприятеля, отколкото това сборище на мъртъвци.
— Тихо! Те идват. Роса чува вик. Така вика войн, когато взема скалп.
— Не, това не е възможно! Това не трябва да стане!
— Солена вода! — весело възкликна Юнска роса, като погледна през бойницата.
— Вуйчо, моят скъп вуйчо! Значи, той е жив! Ти няма да позволиш да го убият, нали?
— Роса беден жена. Войн не слуша какво Роса говори. Пронизваща стрела води него. Виж!
Но Мейбъл вече беше до бойницата и видя как десетина индианци водят Кап и интенданта право към блокхауса. Индианците вече не се страхуваха, защото знаеха, че щом са пленили двамата останали живи мъже, няма кой да защитава укреплението. Дъхът на Мейбъл секна от страх, когато цялата индианска орда се нареди пред вратата на блокхауса. В същия миг тя видя френския капитан и на сърцето й олекна малко. Пронизваща стрела и французинът тихо, но разпалено разговаряха с пленниците, сякаш ги убеждаваха в нещо. След това интендантът високо повика Мейбъл.
— Прекрасна Мейбъл, умолявам ви, смилете се над нас и погледнете през бойницата — каза той. — Очаква ни неизбежна смърт, ако не отворите вратата на победителите. Умилостивете ги, иначе след половин час ние ще трябва да се разделим със скалповете си.
Мейбъл долови някаква насмешка в молбата на интенданта, а игривият тон, с който беше изречена, още повече затвърди намерението й да не предава блокхауса колкото е възможно по-дълго.
— А ти, вуйчо — каза тя, като доближи лицето си до бойницата, — какво ще ме посъветваш да направя?