Следотърсача

Това беше страшна минута за Мейбъл. Индианците бяха в такова състояние, че не биха се изплашили от цяла дузина пушки, насочени срещу тях. А мисълта, че в блокхауса има хора, ги разпалваше още повече и те се приближиха, викайки и скачайки като смахнати. Алкохолът още не бе успял да ги повали — довел ги бе само до състояние на крайна възбуда. Отначало те се опитаха да разбият вратата, като напираха вкупом срещу нея; направена от яки греди и обкована с желязо, тя обаче се оказа достатъчно здрава, за да издържи натиска. Не биха я сломили дори обединените усилия на стотина души. Но Мейбъл не знаеше това и сърцето й леденееше от ужас, когато при всеки опит на индианците отдолу долиташе глух удар, Най-сетне Мейбъл се убеди, че вратата сякаш е от камък — тя не само не поддаваше при ударите, но дори не се разтърсваше и само лекото изскърцване на пантите подсказваше, че това е врата, а не стена. То малко я ободри и в желанието си да научи какво я заплашва отвън, тя надникна през една от бойниците, възползвайки се от първата пауза между атаките на индианците. Всъщност към това я подтикна тъкмо тази внезапно настъпила тишина; известно е, че когато човек е изправен пред някаква опасност, най-много се страхува от неизвестността.

Мейбъл видя как двама-трима ирокези разравят пепелта на огнището и раздухват измъкнатите въгленчета. Увлечението, с което вършеха своята работа, стремежът към разрушение и природната сръчност им позволяваха да действат изключително ловко и съгласувано при преследването на жестоката, цел. Белият човек отдавна би се отчаял и би се отказал от опитите да запаля огън с помощта на едва тлеещи в пепелта въгленчета, но тези деца на девствените гори знаеха много неща, които бяха неизвестни на хората от цивилизования свят. Шепа изсъхнали листа, които само индианците знаят къде да намерят, няколко умело подложени сухи съчки и огнището отново запламтя.