Следотърсача

Денят бе настъпил отдавна, но на острова цареше същата тишина, както и през изминалата нощ. Мейбъл и Юнска роса обиколиха всички бойници, но не видяха никого. Човек можеше да помисли, че освен тях на острова няма жива душа. На мястото, където Макнаб и неговите другари си готвеха обяд, гореше огън. Очевидно струйката дим, която се издигаше нагоре, трябваше да служи като примамка за тия, които не бяха на острова. Около колибите всичко бе прибрано и нагласено както преди. Изведнъж Мейбъл трепна. Погледът й се спря на трима войници в червени мундири на петдесет и пети полк; те небрежно бяха налягали върху тревата, сякаш кротко разговаряха за всекидневните си работи. Като се вгледа по-внимателно, видя техните обезкръвени, бледи лица и изцъклените им очи. Краката й се подкосиха. Труповете бяха разположени до блокхауса, но толкова близко, че двете жени не ги забелязаха отначало. Кощунствената непринуденост на техните пози и жестове — телата се бяха вкочанили в положението, което им бяха придали, за да изглеждат като живи — предизвикваше тръпки на ужас. Но въпреки че внушаваха трепет и страх у този, който виждаше отблизо чудовищното несъответствие между изображението и истината, труповете на войниците бяха разположени така умело, че на разстояние около стотина ярда можеха да заблудят един по-невнимателен или неопитен наблюдател. Като огледа подробно брега на острова, Юнска роса откри и четвъртия войник и го посочи на своята приятелка. Облегнат на едно младо дърво, той седеше с отпуснати над водата крака и държане в ръката си въдица. Главите на войниците, от които индианците бяха смъкнали скалповете, бяха покрити с шапки, а от лицата им бяха измити всякакви следи от кръв.