Следотърсача
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следотърсача». Краткое содержание книги:
— Кой е там? — попита Мейбъл, като се надвеси над бойницата. — Провидението ли ми праща помощ?
Долу се чуха леки стъпки и някой тихичко почука на вратата.
— Кой иска да влезе? Ти ли си, скъпи, скъпи вуйчо?
— Солена вода няма тука. Река Свети Лавренти само Сладка вода — бе отговорът. — Отваряй бързо, трябва влиза.
Мейбъл се спусна като стрела по стълбата и с бързи и отмерени движения изтегли резетата. Погълнатата от мисълта за собственото си спасение, тя широко разтвори вратата, забравяйки всяка предпазливост. Първият й подтик бе да бяга, да бяга далеч от този проклет блокхаус, но Юнска роса прегради пътя й и без да обръща внимание на мятащата се в прегръдките й девойка, спокойно заключи вратата.
— Бог да те благослови, Юнска роса! — пламенно възкликна Мейбъл. — Ти си моят спасител!
— Не прегръща така силно — отвърна младата индианка. — Бледолика жена само плаче или само смее се. Не оставя Роса затвори врата.
Мейбъл постепенно се успокои и след малко двете вече седяха горе, като се държаха за ръце. Недоверието и ревността помежду им бяха изчезнали напълно. Мейбъл беше изпълнена с благодарност към индианката, а Юнска, роса бе щастлива от мисълта, че е извършила едно добро дело!
— Кажи ми сега, Юнска роса — започна Мейбъл, като притегли отново индианката в прегръдките си, — успя ли да научиш нещо за моя нещастен вуйчо?
— Нищо не знай. Никой не е виждал него, никой не е чувал, никой нищо не знай. Юнска роса мисли Солена вода избягал река, никой не намерил. И офицер няма. Аз гледа, гледа, никъде не вижда.
— Слава Богу! Значи са избягали, макар че не ми е ясно как са успели. А на мене ми се стори, че видях един французин на острова.
— Да, французин капитан. Но и той отишъл. Много индианци на остров.
— Ах, Юнска роса! Няма ли някакъв начин да предупредя татко, за да не попадне в ръцете на неприятеля.
— Не знай. Мисли воини стоят засада, ингилизи губят скалп.
— Ти направи толкова много за дъщерята. Юнска роса. Не би ли помогнала и на бащата?
— Роса не знай баща, не обича баща. Роса помага свой народ, помага Пронизваща ръка. Мой мъж обича скалп.
— Ти ли ми говориш така, Юнска роса? Не мога да повярвам, че ще ти бъде приятно да гледаш как избиват нашите хора!
Юнска роса обърна спокойно тъмните си очи към Мейбъл. За миг погледът й стана суров, но много бързо тази суровост отстъпи място на съжалението.
— Лилия — ингилизка девойка? — попита тя.
— Да, и като ингилизка девойка бих искала да спася своите съотечественици от смърт.
— Много добре, ако ти може. Роса не ингилиз. Роса тускарор, мъж тускарор, сърце тускарор, чувства тускарор, всичко тускарор! Лилия иска отиде французи, каже: „баща идва, победи го?“
— Може би, не, не, — отговори объркана Мейбъл и попипа с пръсти челото си. — Може би… не. Но ти ми помогна, ти ме спаси, Юнска роса! Как можа да направиш това, щом се чувстваш само като тускарорска жена?
— Не чувствува само като тускарор, чувства като девойка, чувства като жена. Обича красива Лилия, в сърце пази!
Мейбъл се разплака и здраво притисна към гърдите си индианката. Известно време тя не можа да каже нито дума, не после заговори по-спокойно и свързано.
— Не крий нищо от мене, Юнска роса. Кажи какво ме чака, аз съм готова и за най-лошото. Тази вечер твоите съплеменници се веселят, но какво мислят да правят утре?
— Не знай. Роса бои се среща Пронизваща стрела. Роса бои се пита. Роса мисли те скрият и чакат ингилизи да се върне.
— Няма ли отново да нападнат блокхауса? Ти видя какво бяха намислили.
— Много, много ром. Пронизваща стрела спи, те смей. Капитан отива, те смей. Сега всички спи.
— Ти мислиш, че поне тази нощ ще бъда в безопасност?
— Много, много ром. Ако Лилия прилича Роса, може много направи за свой народ.
— Аз бих приличала на тебе, ако желанието да помогна да съотечествениците си бе достатъчно, за да ме направи така храбра.
— Не, не — прошепна Юнска роса, — няма смелост, а и Роса не даде. Майка на Роса била в плен и войни много пиян. Майка взе секира и всички убива. Ето каква червена жена, кога племе страда и иска скалп!
— Да, ти си права — потръпвайки, отговори Мейбъл и неволно пусна ръката на Юнска роса. — Аз не мога да направя това. Няма да ми стигнат нито сили, нито смелост, нито воля, за да изцапам ръцете си с кръв.