Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

Балзамо го изгледа втренчено и твърде неучтиво избухна в смях.

— Да смятам ли, че Ваше високопреосвещенство ми предлага услугите си?

— Вие ме задължавате, господине — каза той. — Принуден съм да го призная, но ако признателността, която ви дължа, ви се стори по-тежка, отколкото смятам, няма да приема въобще тази услуга. И още: слава Богу, в Париж има достатъчно лихвари, от които да намеря наполовина чрез залог, наполовина чрез подписа ми сто хиляди екю до вдругиден, а само епископският ми пръстен струва четиридесет хиляди ливри.

И прелатът протегна бялата женствена ръка, върху чийто безименен пръст блестеше голям колкото лешник диамант.

— Принце — каза Балзамо, като се поклони, — невъзможно е да сте помислили, макар и за миг, че съм искал да ви обидя.

А после продължи, сякаш говорейки на себе си:

— Ех, разбира се, Ваше високопреосвещенство ми предлага услугите си. Питам ви, монсеньор, от какъв характер биха могли да бъдат услугите, които Ваше високопреосвещенство може да ми окаже?

— Най-напред влиянието ми в двора.

— Монсеньор, знаете много добре, че това влияние е силно разклатено. А с това злато човек може да има всичко, нали, монсеньор?

— Не, не всичко — промълви кардиналът, примирил се с положението на покровителстван и изгубил желание да покровителства.

— Наистина, бях забравил — продължи Балзамо, — че монсеньор желае и нещо друго освен златото, нещо много по-ценно от всички богатства на света, но това нещо не засяга науката, това е силата на съдбата. Монсеньор, кажете една дума и алхимикът е готов да отстъпи място на магьосника.

— Благодаря, господине, нямам нужда повече от нищо и не желая повече нищо — каза тъжно кардиналът.

Балзамо се приближи до него.

— Монсеньор — каза той, — един млад, страстен, красив и богат принц на име Роан не може да даде такъв отговор на един магьосник.

— И защо?

— Защото магьосникът чете в дълбините на сърцето му и знае, че той не отговаря на истината.

— Господине — каза кардиналът, като трепереше, — струва ми се, че правите намек за нещо, което вече ми казахте пред принцесата.

— Да, признавам го, монсеньор.

— В такъв случай сте се излъгали, господине, лъжете се и сега.

— Забравяте ли, монсеньор, че аз виждам така ясно какво става в сърцето ви сега, както видях как вашата карета да излиза от кармелитския манастир в Сен Дьони, да минава през бариерата, да тръгва по булеварда и да се спира под дърветата на петдесет крачки от къщата ми?

— Тогава обяснете ми нещо, което ме учудва.

— Монсеньор, на принцовете от вашия дом винаги е била необходима една голяма и пълна с приключения любов — вие не правите изключение, законът на традицията е такъв.

Кардиналът повдигна глава и с последно усилие да се предпази се вгледа изпитателно в ясния и уверен поглед на Балзамо. Балзамо се усмихваше с такова превъзходство, че кардиналът сведе очи.

— А бихте ли могли да ми кажете дали тази любов не е безумна, както аз самият смятах, както смятам все още и както ще смятам винаги, докато не ми бъде дадено доказателство за противното.

— А, монсеньор, вие искате много, не мога да ви кажа нищо, без да бъда в допир с лицето, което ви вдъхва тази любов, или пък с някой предмет, притежаван от него.