Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Да, би могло, но аз трябва да остана във Франция. Имам сериозна работа тук.

Старецът избухна в дълъг и злокобен смях.

— И докъде е стигнала работата ти? Да чуем! — каза старецът, като се извърна с мъка в креслото си и впи големите си сиви очи в ученика си.

Балзамо усети как този поглед прониква в него като светлинен лъч.

— Хвърлих първия камък и размътих водата.

— И каква е тинята? Хайде, говори!

— Хубава, философска тиня.

— А! Разбирам. Ще пуснеш в игра утопиите си, кухите си мечти, мъглявите си идеи. Смешници, които спорят дали Бог съществува или не, вместо да се опитат като мен да превърнат себе си в богове. И какви са тези прочути философи, с които си се свързал! Да видим.

— Имам вече най-големия поет и най-големия атеист на епохата. Тези дни той ще се завърне във Франция, откъдето е почти заточен, за да стане масон към ложата, която основавам на улица „По дьо Фер“, в старата обител на йезуитите.

— И ти го наричаш?

— Волтер.

— Не го познавам. И кого имаш освен него?

— Трябва да се свържа съвсем скоро с най-големия мислител през този век, с мъжа, който написа „Общественият договор“.

— И ти го наричаш?

— Русо.

— Не го познавам.

— Не се и съмнявам. Вие познавахте само Алфонс X151, Раймон Люл152, Пиер Толески153 и Великия Албер154.

— Защото това са единствените мъже, които действително са живели, защото само те през целия си живот са се вълнували от въпроса да бъдат, или да не бъдат.

— Има два начина да живееш, учителю.

— Аз познавам само един — да съществуваш. Но да се върнем към тези двама философи. Как ги наричаше, кажи?

— Волтер и Русо. А освен това… аз имам помощник, който е по-силен от всички философи на земята.

— Кой?

— Скуката… Вече хиляда и шестстотин години монархията продължава във Франция и французите са уморени от монархията.

— Глупак!

— Защо?

— Какво ще ти даде на теб свалянето на монархията?

— На мен — нищо, но на всички — щастие.

— Хайде, хайде, днес съм щастлив и съм съгласен да изгубя времето си, като те слушам. Обясни ми най-напред как ще стигнеш ти до щастието, а после — какво е това щастие.

— Как ще стигна аз?

— Да, до щастието на всички или до отхвърлянето на монархията, което за теб е равно на общото щастие. Слушам.

— Е, добре. Все още работи един министър, който е последната опора на монархията. Интелигентен, изкусен, смел — би могъл да поддържа още двадесет години тази износена и люлееща се монархия. Ще ми помогнат да го съборя.

— Кои? Твоите философи ли?

— Не, напротив. Философите го поддържат.

— Как! Твоите философи поддържат министър, който крепи монархията! Те, които са врагове на монархията? О, какви глупаци са тези философи.

— Това е защото самият министър155 е философ.

— А, разбирам. И те управляват в лицето на този министър. Тогава се лъжа — не са глупаци, а егоисти.

— Не мога да споря по това какви са те — каза Балзамо, чието нетърпение започваше да се изчерпва, — не зная нищо, но зная, че ако този министерски кабинет бъде съборен, всички ще негодуват срещу следващия. Най-напред срещу него ще застанат философите, после — Парламентът. Философите ще негодуват, ще негодува и Парламентът. Тогава с разум и средства ще създадем таен съюз на опозицията, който търпеливо ще напада, дълбаейки и минирайки, докато накрая разруши монархията.