Кръвта на богомолката

Лейтенант Бродан лежеше на езерния бряг и се опитваше да прецени тежестта на нараняванията си. Богомолкородният беше отворил дълга рана напреко на хълбока му и през дясната ръка, рана болезнена, но плитка — сърпът се беше хлъзнал по ребрата на Бродан и не беше засегнал важни органи. Той лежеше неподвижно, опитваше се да диша и се питаше дали изобщо си струва да живее сега, след като се беше провалил в поставената от Рекеф задача. Май беше по-добре да умре, отколкото да понесе наказанието, което началниците щяха да му наложат.

Хората му бяха мъртви, до последния човек. Самият той беше оцелял благодарение на по-голямата си предпазливост и нюх, натрупани с годините. Когато дойдеше ред да оправят сметките обаче, това щеше да се окаже нож с две остриета.

Нещо прошумоля наблизо, той надигна глава и видя дръгливия силует на Сикоре, която стъпваше внимателно към него през калта. Опита се да протегне ръка и да я накаже с огън за предателството, но тя му изсъска презрително и го натисна в гърдите с края на бастуна си. Болката беше толкова силна, че той едва не загуби съзнание.

— Глупак — каза тя. — Оса тъпа. Рекефски малоумник. Нищо ли не можеш да свършиш без чужда помощ?

Той я изгледа гневно, бесен, но безсилен. Дъртата вещица въздъхна, махна бастуна си от гърдите му и оголи с раздразнение заострените си зъби.

— Трябва да вземем кутията. На вас ви трябва заради глупавите ви игрички, но моят господар се нуждае от нея. И ще я получи. Аз ще спася и теб, и репутацията ти, лейтенант Бродан, защото няма кой друг да го направи — изсъска Сикоре. — Тази нощ ще рискувам повече, отколкото ми се иска, но и аз като теб трябва да докладвам на висшестоящите си, а за провал те наказват с изобретателност, пред която устройствата на твоя Рекеф бледнеят.

— Какво ще правиш? — изхъхри Бродан.

— И да ти кажа, не би го разбрал — отвърна Сикоре. — Нито би повярвал, че е възможно — добави тя, а вътрешно се стегна. Да шпионира паякородното момиче, да вижда света чрез кръвната нишка, беше детска игра. Ала колко още можеше да почерпи от този източник? Колко далеч можеше да стигне? Можеше ли да удържи паякородната достатъчно дълго, за да й донесе тя кутията?

Едва ли. Нишката беше изтъняла съвсем, а и молецородният провиждащ със сигурност щеше да усети нещо, ако Сикоре почерпеше издълбоко.

Налагаше се да изложи себе си, собственото си тяло, на опасността. Хората от нейната раса не обичаха да го правят, защото по природа бяха създания на сенките. Дори мисълта да рискува толкова много години ценен живот й беше омразна, но вече не разполагаше с други средства. Можеше да вземе кутията единствено със собствените си ръце.

— Чакай ме тук — каза тя на Бродан. — Ако мога, ще се върна с кутията.

Той я гледаше намръщено, недоверчиво. При тази проява на черна неблагодарност Сикоре свъси чело.