Скритият оазис

— Прилича на кучешко лайно — подхвърли един от хората на Гиргис.

Последва пауза. Кирнан присви очи и запоклаща глава, като че ли казваше: „Това ли е то?“ А после халогенните лампи отново светнаха с пълна сила и закипя дейност. Към онези, които вече бяха в стъкления куб, се присъединиха нови сътрудници с предпазни костюми — заобиколиха камъка, прикрепиха към него електроди, проводници и всякакви лепенки.

Свиренето и бипкането изведнъж се усили и зачести, постъпващите по мониторите данни видимо се умножиха. Принтерът започна да печата като луд и да изплюва порой от покрита с цифри хартия; учените си подхвърляха накъсани фрази на език, който Фрея не можеше и да си помисли, че би схванала или разбрала. От вътрешността на куба микрофоните излъчваха пронизителен свистящ звук — нещо, което приличаше на зъболекарска бормашина, дълбаеше в основата на камъка и драскаше повърхността му; песъчинките се събираха в пликчета за проби за по-нататъшен анализ.

— Господ да ни е на помощ — изстена Флин, без да изпуска куба от поглед. Стискаше ръката на Фрея така силно, че я болеше. — Нямат представа с какво са се захванали. Изобщо не знаят какво правят, по дяволите!

Той като че ли очакваше да се случи нещо — видът му беше на човек, когото са накарали да стои до бомба със закъснител, — обаче не стана нищо. Белите престилки продължаваха да стържат и да дълбаят, да се вслушват и да гледат мониторите си. Осман през цялото време нежно галеше върха на камъка, като че ли искаше да го приласкае и успокои, гласът му от време на време се чуваше, докато напяваше тихо: „Инер-уер инер-ен Ра инер-ен седжет инер суесер-ен ке-ру ен сехмет.“ А камъкът просто си стоеше, както по принцип би трябвало да правят камъните. Ням и неподвижен, той нито експлодираше, нито пищеше, нито излъчваше отровни лъчи — изобщо не правеше нищо от нещата, от които се опасяваше Флин. Беше си само скучно парче сиво-черен камък — нито повече, нито по-малко. След двайсетина минути набитият другар на Гиргис се извини и излезе да изпуши една цигара. След още десет минути още един от хората на Гиргис, както и близнаците, тръгнаха към него, след тях и самият Гиргис заедно с Флин и Фрея.

Последна излезе Моли Кирнан и закрачи край езерото, говореше си нещо със смръщени вежди, от време на време сключваше ръце и вдигаше лице към небето, като че ли се молеше. Флин и Фрея на два пъти се опитаха да се измъкнат от двора, но и в двата случая ги забелязваха веднага — близнаците се втурваха към тях и ги връщаха.

— Дори не го помисляйте — предупреди ги Кирнан с рязък и лишен от предишната духовитост глас. — Чухте ли ме? Не го и помисляйте.

И продължи да крачи, а двамата — по липса на нещо по-добро — седнаха под сянката на гигантския евкалипт. Според часовника на Флин още нямаше единайсет, макар че, както бяха забелязали и при влизането си в оазиса, положението на слънцето предполагаше да е доста по-късно — между средата на следобеда и надвечер.