Зовът на кукувицата

– Какво става тук? Греъм Хардкеър изпрати ли ти снимка?

– Да – отвърна тя и забърза към монитора. – Ето я.

След размърдване на мишката и едно щракване образът на лейтенант Джона Ейджиман изпълни екрана.

Двамата мълчаливо гледаха лицето на младия човек, чиято безспорна хубост не бе накърнена от твърде големите уши, наследени от баща му. Униформата в алено, черно и златисто много му отиваше. Усмивката му бе леко изкривена, скулите – високи, челюстта – квадратна, а кожата – тъмна, с лек червеникав оттенък като на току-що запарен чай. Излъчваше небрежния чар, който бе притежавала и Лула Ландри, онова неопределимо качество, приковаващо погледа към снимката.

– Прилича на нея – промълви Робин полугласно.

– Да, прилича. Нещо друго да става?

– О, господи, да... Джон Бристоу се обади преди половин час да каже, че не може да се свърже с теб, а Тони Ландри звъня три пъти.

– Така и очаквах. Какво каза?

– Беше абсолютно... Първия път поиска да говори с теб, а когато отвърнах, че не си тук, затвори ми, преди да успея да му дам мобилния ти телефон. Втория път ми заяви, че трябвало да му се обадиш незабавно, и тръшна слушалката, преди да съм казала, че още не си се върнал. Но третия път беше направо... Беше извънредно разгневен. Крещя ми.

– Дано не те е нагрубявал – намръщи се Страйк.

– Мен не, всичко беше насочено срещу теб.

– Какво ти каза?

– Не говореше много свързано, но нарече Джон Бристоу „тъп кретен“, после се разкрещя, че Алисън си отишла, за което явно държи теб отговорен, защото викаше с цяло гърло как щял да те съди за клевета и разни от тоя род.

– Алисън е напуснала работата си?

– Да.

– А каза ли къде е тя... Не, разбира се, не е казал, откъде накъде ще знае? – довърши повече на себе си, отколкото към Робин.

Погледна към китката си. Евтиният му ръчен часовник изглежда се беше ударил при падането му, защото бе спрял на един без петнайсет.

– Колко е часът?

– Пет и десет.

– Вече?

– Да. Имаш ли нужда от нещо? Мога да поостана.

– Не, искам да си вървиш още сега.

Тонът му бе такъв, че вместо да иде да вземе палтото и чантата си, Робин остана закована на място.

– Какво очакваш да се случи?

Страйк се бе заел да опипва крака си точно под коляното.

– Нищо. Достатъчно извънреден труд ти се събра напоследък. Обзалагам се, че Матю ще се радва веднъж да се прибереш навреме.

Нямаше как да намести протезата през крачола на панталона си.

– Моля те, Робин, тръгвай – вдигна поглед към нея той.

Тя се поколеба, после отиде да вземе шлифера и чантата си.

– Благодаря – каза му. – Ще се видим утре.

И си тръгна. Той изчака да чуе стъпките ѝ по стълбите, преди да навие крачола си, но никакъв шум не стигна до слуха му. Стъклената врата се отвори и тя отново се появи.

– Очакваш някого да дойде – каза, стиснала дръжката на бравата. – Нали?

– Може би – отвърна Страйк, – но това няма значение. – Успя някак да ѝ се усмихне, защото тя го гледаше с изопнато тревожно лице. – Не се безпокой за мен. – Но когато видя, че изражението ѝ не се промени, добави: – Тренирал съм малко бокс в армията.