Зовът на кукувицата

Бристоу шумно пое въздух.

– А всички казваха, че съм в плен на заблуда – почти викна той. – Ето че не съм бил заблуден!

– Не, Джон, не си бил заблуден – каза Страйк. – Заблуден не. По-скоро луд за връзване.

Отвъд засенчения от щората прозореца се носеха звуците на Лондон, жив по всяко време, буботещ и ехтящ от хора и превозни средства. Вътре в стаята не се чуваше никакъв шум освен накъсаното дишане на Бристоу.

– Моля? – с нелепа любезност попита той. – Какъв ме нарече?

Страйк се усмихна.

– Казах, че си луд за връзване. Убил си сестра си, разминало ти се е, а после ме накара да разследвам наново смъртта ѝ.

– Ти... Няма начин да си сериозен.

– О, сериозен съм. От самото начало за мен бе очевидно, че човекът с най-голяма изгода от смъртта на Лула си ти, Джон. Десет милиона лири само щом майка ти предаде богу дух. Отвсякъде са си доста пари. Особено при положение че не разполагаш с много повече от заплатата си, колкото и да тръбиш за своя доверителен фонд. Акциите на „Албрис“ вече не струват и хартията, на която са напечатани, не е ли така?

Бристоу го гледа зяпнал няколко мига, после се поизправи на стола си и насочи очи към походното легло, подпряно в ъгъла.

– Мисля, че е смехотворно да го каже закъсал нещастник като теб, който дори спи в офиса си. – Гласът на Бристоу бе спокоен и високомерен, макар че дишането му бе ненормално бързо.

– Знам, че имаш много повече пари от мен – отвърна Страйк, – но както сам изтъкна, това не говори много. А за себе си ще кажа, че не съм паднал дотам, та да присвоявам от клиенти. Колко от парите на Конуей Оутс открадна, преди Тони да те разкрие какви ги вършиш?

– О, сега и присвоявам, така ли? – изрече Бристоу с изкуствен смях.

– Да, така мисля – кимна Страйк. – Не че за мен има значение. Все ми е едно дали си убил Лула, защото е трябвало да възстановиш откраднатите пари, или защото си искал да гушнеш милионите ѝ, или защото си я ненавиждал. Ала съдебните заседатели ще искат да го знаят. Те си умират да разберат мотива.

Коляното на Бристоу отново беше започнало да подскача нагоре-надолу.

– Ти си превъртял – заяви той и отново прозвуча изкуственият му смях. – Открил си завещание, в което тя оставя всичко не на мен, а на онзи човек. – Посочи към външния офис, където бе видял снимката на Джона. – Казваш ми, че е същият човек, заснет от камерата да върви към апартамента на Лула вечерта, когато е загинала, а десет минути по-късно – да бяга надалеч от там. И въпреки това обвиняваш мен. Мен!

– Джон, ти си знаел, преди да дойдеш при мен, че Джона е бил на онзи запис. Рошел ти го е казала. Била е във „Вашти“, когато Лула се е обадила на Джона и си е уредила с него среща късно през нощта, станала е свидетел на писането на завещание, в което той наследява цялото имущество. Дошла е при теб, казала ти е всичко и е започнала да те изнудва. Искала ти е пари за жилище и скъпи дрехи, а в замяна е обещала да държи устата си затворена за факта, че не ти си наследник на Лула. Рошел не е осъзнавала, че ти си убиецът. Мислела е, че Джона е бутнал Лула от прозореца. Освен това е била огорчена, че тя самата е изключена от завещанието и че е зарязана така безцеремонно в магазина в последния ден от живота на Лула, затова не се е вълнувала, че убиецът се разхожда на свобода, за нея е било важно да докопа парите.