Зовът на кукувицата

Тя като че предусети упрек.

– Не си спомням какво точно ѝ казах. Току-що бях претърпяла много сериозна операция. Бях малко сънлива от лекарствата. Сега не помня точните си думи...

Последва рязка смяна на темата.

– Онова момче ми напомняше Чарли. Приятелят на Лула. Онова много хубаво момче, как му беше името?

– Еван Дъфийлд?

– Точно така. Той дойде да ме види наскоро. Не знам кога точно... Губя представа за времето, тъпчат ме с толкова много лекарства. Така или иначе дойде да ме посети. Беше много мило от негова страна. Искаше да си говорим за Лула.

Страйк си спомни твърдението на Бристоу, че майка му не разбрала кой е Дъфийлд, и се запита дали лейди Бристоу не играе игрички със сина си, като се преструва на по-объркана, отколкото е в действителност, за да стимулира инстинкта му да я брани.

– И Чарли щеше да е същият красавец, ако беше жив днес. Можеше да стане певец или актьор. Обожаваше да играе сценки, спомняте ли си? Домъчня ми за онзи младеж Еван. Той плака тук заедно с мен. Призна как мислел, че тя се среща с друг мъж.

– И кой е бил този друг мъж?

– Певецът – отвърна лейди Бристоу. – Онзи певец, който бе написал песни за нея. Когато си млад и красив, можеш да бъдеш много жесток. Стана ми мъчно за него. Каза ми, че се чувствал виновен. Обясних му, че няма защо да се измъчва от чувство за вина.

– А защо се е чувствал виновен?

– Че не отишъл при нея в апартамента. Че не бил там, за да ѝ попречи да умре.

– Ивет, може ли за момент да се върнем към деня преди смъртта на Лула?

Тя го погледна укорно.

– Боя се, че не помня нищо друго. Казах ви всичко, което си спомням. Току-що бях излязла от болницата, не бях на себе си. Бяха ми дали много лекарства заради болките.

– Разбирам. Само исках да попитам дали брат ви Тони ви посети в онзи ден.

Настана пауза и на Страйк му се стори, че отпуснатото лице се изопва в сурова гримаса.

– Не, не си спомням Тони да е идвал – каза накрая лейди Бристоу. – Знам, той казва, че е бил тук, но не помня да е идвал. Може да съм била заспала.

– Твърди, че е бил тук едновременно с Лула – каза Страйк.

Лейди Бристоу само леко повдигна крехките си рамене.

– Може и да е бил тук – каза тя, – но аз не си спомням. – И после повиши глас. – Брат ми взе да става много мил с мен сега, като знае, че умирам. Вече ме посещава често. И все за да ми налива отрова за Джон, то се знае. Винаги това е правил. Но Джон открай време е много добър с мен. Откакто съм болна, прави за мен неща, дето не бива да се налага да прави никой син. По-редно би било Лула да ги върши, но тя беше разглезено момиче. Обичах я, ала можеше да е голяма егоистка.

– И онзи последен път, когато видяхте Лула... – упорито подзе Страйк към важния за него въпрос, но лейди Бристоу го прекъсна.

– След като тя си тръгна, бях много разстроена – каза тя. – Винаги става така, когато говоря за Чарли. И тя знаеше колко ми е мъчно, но пак хукна за срещата с приятелката си. Трябваше да взема хапчета и заспах. Не, въобще не видях Тони, не видях никого другиго. Той може и да казва, че е бил тук, но аз помня само как Джон ме събуди с подноса с вечерята ми. Джон беше сърдит, скара ми се.