Зовът на кукувицата

Страйк можеше да си я представи легнала и твърде омаломощена, но не по-малко засегната от това, че задържа дъщеря си против желанието ѝ, за да ѝ говори за болката си и за мъртвия си син.

– Как можех да знам, че това е последният път, когато я виждам – пророни лейди Бристоу. – Не осъзнавах, че съм на път да изгубя и второ дете.

Кръвясалите ѝ очи плувнаха. Тя примигна и две големи сълзи се стекоха по изпитите ѝ страни.

– Бихте ли извадили хапчетата ми от това чекмедже? – пошепна тя и посочи със съсухрен пръст нощното шкафче.

Страйк го отвори и видя вътре множество бели кутийки с етикети по тях.

– Кое точно...?

– Няма значение. Всичките са едни и същи – каза тя.

Той извади едно с ясен надпис „Валиум“. Вътре имаше достатъчно хапчета, за да се предозира десетократно.

– Извадете ми две – помоли тя. – Пия ги с чай от лайка, ако е достатъчно изстинал.

Страйк ѝ подаде две хапчета и чашата. Ръцете ѝ трепереха и той трябваше да придържа чинийката. Съвсем не на място му хрумна аналогията със свещеник, даващ последно причастие.

– Благодаря ви – промълви тя и се отпусна на възглавниците, като върна чая на шкафчето и впери в него питащ поглед. – Джон не ми ли беше споменал, че сте познавали Чарли?

– Да, познавах го – отвърна Страйк. – Никога не го забравих.

– Не, то се знае. Той бе най-обичливото дете на света. Всички го казваха. Най-милото момче, което съм познавала. Липсва ми всеки божи ден.

Навън пред прозореца пищяха деца, платаните шумоляха и Страйк се замисли как ли бе изглеждала стаята през зимната сутрин преди месеци, когато дърветата са били голи, Лула Ландри е седяла на неговото място с красивите си очи, вперени в снимката на Чарли, докато унесената ѝ майка ѝ е разказвала ужасната история.

– Никога преди не бях говорила на Лула за това. Момчетата бяха излезли с велосипедите си. Чухме Джон да пищи, а после крясъците на Тони...

Страйк още не бе допирал химикалката до листа. Наблюдаваше лицето на умиращата, докато тя говореше.

– Алек не ми даваше да погледна, не искаше да ме пусне да доближа до кариерата. Когато ми каза какво се е случило, припаднах. Мислех, че ще умра. Исках да умра. Не можех да проумея как Бог допусна това. Ала оттогава взех да си мисля, че може би съм заслужила да ме сполети – говореше едва доловимо лейди Бристоу с очи, вперени в тавана. – Чудила съм се дали не бях наказана. Защото ги обичах прекалено много. Разглезвах ги. Не можех нищо да им откажа. Чарли, Алек и Лула. Мисля, че трябва да е наказание, иначе би било неизразимо жестоко, нали? Да съм принудена да го преживявам отново, и отново, и отново.

Страйк нямаше отговор, който да ѝ даде. Тя би трябвало да предизвиква жалост, но той установи, че не може да я пожали дори толкова, колкото тя вероятно заслужаваше. Лежеше умираща, загърната в невидимата мантия на мъченичеството, излагаща пред него своята безпомощност и пасивност като скъпи накити, но доминиращото чувство у него бе неприязън.